Визовият режим не успява да ограничи имиграцията от Балканите

Всяка сутрин в работен ден посолствата на западните страни в Скопие представляват една и съща гледка - десетки хора търпеливо чакат за визи, за да посетят роднините си в Амстердам, да закарат камион със стока до Германия, или да се срещнат с потенциален бизнес-партньор в Милано. Някои са пътували цяла нощ от провинцията, или идват за втори път, защото първия не са носили всички необходими документи.

Дори и да представят необходимите за влизане в Шенгенската зона на Европейския съюз удостоверения, – които съдържат всичко, дори номера на обувките, казват някои с горчивина – това не е гаранция за успех. Страните от ЕС си запазват правото да откажат виза на всеки.

„Трябва да заминем за Холандия, сестра ми е болна - казва млада жена с пачка документи в ръце, която напрегнато очаква майка си и баща си, - Обадихме се, за да си насрочим интервю, но те казаха, че ще трябва да чакаме две седмици. Родителите ми вече три пъти пътуват 90 км от Кратово, и все напразно...”

Много от хората на опашката имат подобни истории. Ограничителният режим за така наречените „Западни Балкани”, наложен от страните от ЕС, е особено отчайващ за по-възрастните, които си спомнят как с югославски паспорт са пътували свободно из целия свят.

Рестрикциите бяха наложени през 1990-те, след разпадането на Югославия. С тях западните страни се опитаха да спрат вълната от бежанци и нелегални мигранти, които искаха да се измъкнат от конфликтните зони в Хърватия, Босна и Херцеговина и Косово. В хаоса след конфликтите регионът се превърна в лесен канал за престъпни групировки, които се заеха с печелившия бизнес незаконно да прехвърлят към ЕС хора, крайно нуждаещи се от работа и убежище.

Днес обстановката в региона е много по-стабилна; правителствата правят всичко възможно, за да удовлетворят изискванията на Съюза. Но пътуването в ЕС, чиито страни-членки вече обкръжават западните Балкани от всички страни, е все така трудно.

За повечето обикновени хора, които искат да пътуват легално и свободно, смяната на личните документи и затягането на граничния контрол все така са свързани с много бюрокрация. Междувременно сложни престъпни мрежи и голямото търсене на евтина работна ръка в ЕС поддържат отворени нелегалните канали.

Пътуването на Риза

Риза, 31-годишен етнически бошняк от Беране в Черна Гора, е един от добрите примери. Той напуска Югославия през 1999 г. за да избегне участие във водената от сърби армия по време на Косовския конфликт – сблъсък, с който той смята, че няма нищо общо.

Заедно с още десетима други мъже от различни бивши югославски републики, обединени единствено от решимостта си да избягат от разпокъсаната си родина, той заминава най-напред за Сараево, където иска политическо убежище в Германия. След месец безплодни посещения на посолството, той попада на контрабандисти и им плаща, за да го прехвърлят в ЕС.

„Пътувахме почти седмица, най-вече с автобус и камиони през Босна, Хърватия и Словения - спомня си Риза, - Спяхме в импровизирани палатки, скрити в гората, или понякога в каросерията на някой камион. След часове ходене пресякохме границата с Италия пеша, през гората.”

Контрабандистите оставят групата хора, пътуващи с него, край Венеция, и той и двама други плащат на таксиметров шофьор да ги закара до Милано. От там пътуват с влак до Лион, Франция, където смятат да се установят.

Френската полиция, обаче, ги залавя във влака и ги изпраща обратно в Италия. Риза прави още един опит да влезе във Франция с влак от Италия, и после се отказва. Вместо това намира познат, който се съгласява да го вземе от Милано и да го закара до Франкфурт. В Германия той има повече късмет. Сега е получил статут на постоянно пребиваващ и живее във Висбаден заедно с жена си и детето си.

Там към Риза се присъединява негов приятел, Един Беганович, босненски черногорец от Беране. Един напуска дома си през 1992 г. едва на 18 г. с паспорта на брат си и с 1000 германски марки в джоба, които задига от баща си. Той влиза в Германия нелегално през Чехия и стига до Висбаден, където негови роднини му помагат да уреди статута си.

Историите на двамата мъже са като на над 23,600 души от Сърбия и Черна Гора, които влизат незаконно в Германия през периода 1998-1999 г.

Според германската Служба за миграция и бежанци броят на регистрираните незаконни имигранти в Германия сега е около 100,000, което е значително по малко от времето на югославските конфликти от 1990-те. През 2003 г. германската полиция е регистрирала само 2,573 незаконни имигранти от Западните Балкани.

Официалните цифри вероятно са по-ниски от реалния брой на незаконните имигранти, които продължават всяка година да преминават от Балканите в Германия, и много от тях не биват хванати, забелязани от властите или регистрирани.

Постоянен поток от хора, неуспели да влязат в Западна Европа легално, се насочва към западните държави всяка година чрез „алтернативни” престъпни канали, и успява да стигне до целта, да се установи и да си намери работа.

Полезен инструмент срещу незаконната миграция?

Правителствата от ЕС смятат, че сегашният затегнат визов режим, макар и далеч не съвършен, върши работа. Несигурните граници на балканските държави, зле реформираните им съдебни системи и ендемичната политическа корупция са аргументи, че все още е необходим стриктен контрол на движението на хората от региона в ЕС, казват чиновниците.

Но големият брой незаконни мигранти от Балканите и други страни кара някои експерти по миграция да се съмняват дали стриктният визов режим все още има смисъл.

Техният аргумент е, че визите и политиката на строги мерки не са успели да намалят незаконната миграция, а само подпомагат трафикантите. Според тях, настоящият режим всъщност поощрява онези, които се промъкват незаконно в страните от ЕС, а в същото време онези, които искат да посетят страните законно, не могат да се домогнат до визи.

„Няма доказателства, че има някаква полза от визите, защото те не спират емиграцията,” казва Рейнхарт Клучек от австрийския Пан-европейски съюз във Виена.

„С така наречената Шенгенска граница всъщност създадохме нова Желязна завеса, - въпреки че техниката, с която тя се контролира, е много по-добра от онази, с която се следеше старата Желязна завеса.”

Лоренцо Труко от Асоциацията за правно изследване на имиграцията в Торино, която предлага правна помощ на емигрантите в Италия, също смята така. Той оспорва „теориите за нашествие от Източна Европа, ако бъдат премахнати визите”, като твърди, че ако на хората бъде предоставена свобода да идват и да си отиват когато решат, „те няма да идват незаконно”.

За младите хора от по-обеднелите балкански държави възможността да си намерят работа сравнително лесно е със сигурност основен стимул да си опитат късмета на Запад – със или без необходимите документи.

Според Риза и Един незаконните емигранти се обединяват и се поддържат в новата си страна. „Да си намериш работа на черно не е лесно, трябва да познаваш някого - обяснява Един, - Обикновено работа ни предлагат ‘наши хора’ [бивши югославяни], които живеят тук легално, германците – много рядко.”

Ще работим това, което вие не желаете

Работата, която емигрантите обикновено приемат, е тази, която гражданите на страната не желаят да работят. Повечето работят в строителството, поддръжка на домакинството, земеделието и заводите. За жените изборът е по-малък. Често се налага да „работят като сервитьорки или проститутки”, казва Един.

Имиграционната политика на Германия се фокусира върху две неща. Първо, върху твърд контрол на националните граници - правят се чести проверки във влаковете, гарите, пристанищата и летищата, и второ, върху работодателите, с цел да им се попречи да наемат незаконни имигранти.

Но Един казва, че много работодатели лесно избягват тази форма на надзор. Често има разработен сценарий за в случай, че нещата се объркат и полицията се намеси. „С шефа се разбирате, че ако ви хванат, няма да го издадете, а ще си измислите съвсем друг шеф - някой, който не съществува,” обяснява той.

Холк Стобе от Зум, асоциация за мониторинг на политиката по заетостта в Германия казва, че усилията на държавата да накаже работодатели, които наемат незаконни работници, често са безплодни. ”Търсенето на работници–емигранти ще спадне едва тогава, когато на тях им се дадат същото право на работа... и данъчни условия, както и на другите работници”, смята той.

Наскоро Европейската комисия прие предложение наемането на незаконни емигранти да бъде подсъдно. Но според Стобе и това решение няма да даде резултат. „Причините, поради които хората мигрират, продължават да съществуват, независимо от санкциите срещу работодателите - казва той, - Затягането на контрола само ще увеличи натиска върху емигрантите без документи да работят черна работа за малко пари.”

Повечето млади хора от Балканите, търсещи работа, по традиция се опитват да проникнат в Германия и Австрия. Напоследък обаче нараства броят на онези, които се насочват към страните от Средиземноморието, като Италия и Испания, привлечени от растежа на икономиката им и от по-либералната миграционна политика.

В Италия, Испания и Португалия бяха проведени неколкократни кампании за узаконяване, при които някои категории нелегални имигранти успяха да получат или постоянно право на престой, или гражданство.

Албанците отдавна се насочват главно към Италия поради географската близост и са голям дял от имигрантите там днес, които общо са между 200,000 и 800,000 (според данни на Европейската комисия за май 2007 г.) Годишно натам заминават около 12,000 албанци. За сравнение, от страните от бивша Югославия годишно емигрират около 3,600 души.

В сравнение с много други европейски страни, Италия е сравнително толерантна с новодошлите и обществото като цяло има положително мнение за тяхното въздействие върху икономиката. Според закон от 2002 г. бе въведена квотна система, която позволява на няколко хиляди незаконни емигранти годишно да уреждат статута си – стига да могат да докажат, че имат постоянна работа в италианска фирма.

Микеле Курто от работещата с имигранти организация Тера дел Фуоко твърди, обаче, че италианските закони не са толкова либерални, колкото изглеждат. Малцина от незаконните имигранти са в състояние да докажат, че имат постоянна работа, казва той. А пък онези, които се опитват да влязат в страната, въобще не могат да се възползват от квотната система. „Как би могъл човек от Африка да си намери работа тук, след като не съществува възможност [за търсене на работа] чрез посолствата ни?” пита той.

Според Курто със системата непрекъснато се злоупотребява. Работодателите се правят, че предлагат работа на имигранти, които живеят извън страната, макар че всъщност тези потенциални емигранти вече от години работят в Италия.

„Тези незаконни имигранти трябва да се приберат в родината си, за да набавят необходимите документи - обяснява Курто, - След това трябва отново да подадат молба за виза и да искат разрешително за работа в Италия, сякаш никога преди не са работили там!”

Трафикантите – притиснати, но не изчезнали

За да постигнат безвизов режим с ЕС, правителствата на Западните Балкани знаят, че трябва да свършат още работа по обезопасяване на границите и овладяване на корупцията и организираната престъпност.

Всички те трябваше да подпишат договори за реадмисия, да въведат интегрирана система за граничен контрол, да издадат биометрични документи за самоличност, да приведат законите за емигрантите и даване на убежище и визовата си политика в съответствие с тези на ЕС. Освен тези конкретни изисквания, западнобалканските държави също така трябва да покажат напредък в налагането на законността, реформа в съдебната система и прогрес в борбата с организираната престъпност и корупцията.

Страните от региона се намират в различни стадии на тази битка. Например Македония първа започна да издава нови биометрични паспорти през април, но още няма изградена интегрирана система за граничен контрол.

Сърбия е доста изостанала, но да си в края на опашката има своите предимства. „Тъй като Сърбия започна последна преговорите [за облекчаване на визите], тя се възползва от опита на другите страни в региона,” казва Ивана Джурич от отдела по европейските въпроси на сръбското правителство.

От страните се очакваше да покажат и конкретни резултати в пресичането на трафика на хора от Близкия Изток и териториите отвъд, през Балканите към Западна Европа. В Македония два големи процеса срещу трафиканти на имигранти завършиха тази година с присъди за 65 души, възлизащи на общо 260 години затвор.

Според македонския офис на Международната организация за миграция, IOM, броят на прехвърляните през страната хора през последните години е намалял. Данните сочат, че от 2000 г. до сега са регистрирани общо 771 случая. Най-много те са били през 2001 г., а през 2005 г. е отбелязан рязък спад и са регистрирани само 4 жертви.

Въпреки понижаването, организираният нелегален трафик си остава активен благодарение на собствената, изключително успешна форма на презгранично сътрудничество. Според Риза „от всяка страна на границата има човек, който отговаря за своята част от канала. Действията са много добре координирани и няма никакви проблеми с националната и етническата принадлежност, нищо подобно. Само парите имат значение.”

Движещата сила на тази индустрия са парите в брой. Един си спомня, че през 1990-те нелегалните емигранти са плащали на босовете по около 500 германски марки на човек, за да ги преведат от бивша Югославия до ЕС. ”Много хора го правеха по онова време, най-вече албанци и сърби - добавя той, - Дори и аз един месец прехвърлях хора през горите от Чехия в Австрия.”

Тарифите за фалшиви документи са много по-високи. Дилърите искат от няколко стотици до 3,000 евро за фалшифициран ЕС паспорт, Шенгенска виза или документ за пътуване, издаден от ЕС. „Обикновено дилърите правят снимка, сканират, я и подменят с нея друга на паспорт със Шенгенска виза - разказва бивш полицай от летищната охрана в Скопие, - Те изпозват отново и отново едни и същи имена, и полицаите на летището ги знаят, но и те участват [в схемата], така че ги пропускат.”

„Полицаят получава обаждане да пропусне еди-кого си на еди-кой си ден. На следващия ден му се плаща, което може да е 700–800 евро. След това сумата се разделя между началниците и подчинените. Всеки получава своята част.”

Един казва, че си е купил фалшив словенски паспорт, лична карта и шофьорска книжка за около 800 евро в Сърбия, и ги е използвал, за да пътува от Гърция до Германия. Той избрал Гърция за начална точка на пътуването си, ”защото така е по-сигурно, там контролът не е така стриктен, както в другите страни от ЕС.” Той пътувал с кола до Солун и се качил на полет за Франкфурт под прикритието на новия си словенски паспорт.

Пътуването със самолет с фалшиви документи е ”най-чистият” начин да влезеш нелегално в ЕС. Пресичането на границата по земя е по-евтино, но по-несигурно и се използва най-вече от контрабандисти и трафиканти на хора, които вкарват имигранти от места по-на изток, като Кюрдистан, Индия или Китай. Много от тези хора биват измамени от трафикантите и са принудени да останат да работят в Албания и Македония поне по две-три години, преди да стигнат до ЕС, казва Кире Тодоровски от македонската правителствена комисия за борба срещу трафика и незаконната миграция.

„Те трябва да си платят транспорта, така че се налага да работят за трафикантите, и печелят колкото да не умрат от глад,” добавя той.

Не, благодарим, не искаме „по-лесни” визи

През септември 2007 г. Европейската комисия подписа споразумение за улесняване на визовия режим с Албания, Македония, Босна и Херцеговина, Черна Гора и Сърбия. То ще влезе в сила през януари 2008 г. и ще улесни определени групи хора да получават визи за ЕС, включително дългосрочни и многократни.

„Изпълнението на това споразумение ще даде възможност на Комисията да започне диалог за евентуален безвизов режим за гражданите на Западните Балкани в бъдеще,” каза Франко Фратини, еврокомисар по правосъдието, вътрешните работи и сигурността, след церемонията по подписването в Брюксел.

Макар че това е добра новина за региона, Дитмир Бушати, албански експерт по международно право в Тирана предупреждава, че промяната не е толкова голям пробив, колкото изглежда. Според него има разлика „между улесняване на процедурите за издаване на визи и реална либерализация.” Това, което се предлага на малцина щастливци от Западните Балкани, е по-лесен достъп до визите, а не премахването им.

Според Агнеса Руси, отговаряща за връзките с ЕС във външното министерство на Македония, въпреки че балканските държави, включително Македония, трябва да положат повече усилия, за да отговорят на изискванията на ЕС, те не трябва да възприемат улеснените визови процедури като крайна награда. „За нас улесняването е само преходна фаза; ние не искаме улесняване, а либерализация на визите,” подчертава тя.

„Балканите, и в частност Македония, не са заплаха за Западна Европа - казва още Руси, - ние сме на опашката в списъка за убежище и незаконна имиграция. Опитваме се да им обясним [на ЕС] че страховете им са неоснователни, че не сме заплаха, и да им покажем какво разочарование е това за младите хора, които не могат да пътуват никъде свободно.”

Дорис Пак, член на Европейския парламент и специалист по Балканите, също е на това мнение. Тя смята визовия режим особено в частта си, прилагана към Балканите, за режим с обратен ефект – както за региона, така и за Европа. „Той пречи на обикновените хора да пресичат границата към ЕС и образува стена около Съюза,” казва Пак и добавя, че това лишава младите хора извън ”стената” от шанса да си изградят представа за ЕС.

”Почти 80% от младите граждани на Югоизточна Европа никога не са били в ЕС, как тогава биха могли да имат европейска визия?”