Европа продължава да се охранява от бедните албанци

Софие Палиджа и мъжа й Николе са прекарали голяма част от последното лято в размисъл кой е най-подходящият съпруг за 16-годишната им дъщеря. Двама сина от общо шестте им деца вече работят в Италия и изпращат удома всеки месец по 500 евро. Тази финансова подкрепа е жизнено важна за семейството - тя вече му е помогнала да изостави непродуктивното, тежко земеделско битие в планината. Сега фамилията живее в бедно предградие на Шкодра.

Най-голямата им дъщеря също е в чужбина - омъжена е и живее в Етълбъро, Съединените щати. По-малката е сгодена в Бронкс. "Надявам се, че ще мога да омъжа и тази в чужбина", въздъхва Софие за 16-годишната си дъщеря. "Само Господ знае колко тежко сме я карали досега тук."

След спадовете и подемите през 1990-те, сега икономиката на Албания бележи ръст между 6 и 7% годишно и голяма част от населението преодоля извънредната бедност, в която живееше. Образуваха се крехка средна класа и малобройна богата прослойка. Но бързото темпо на развитие подминава семейства като Палиджа. Те все още считат емиграцията за основен изход от мизерията.

Наскоро Европейският Съюз обяви, че ще облекчи визовите ограничения за пътуващи от Албания, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора и Сърбия, като ги направи по-прости, лесни и евтини за някои категории хора, които планират краткосрочен престой в страните-членки. Но тези промени не засягат бедните семейства, като това на Палиджа, които нямат нито специални умения, нито връзки. Техният достъп до Запада ще е затруднен колкото и преди, и те ще трябва да използват същите номера като в миналото, за да заобикалят пречките.

Критици на предложените от ЕС промени казват, че приложен избирателно, облекченият визов режим може да задълбочи нарастващите разделения между социалните слоеве на Балканите - да затрудни допълнително хората в нужда, и да помогне на онези, на които най-малко трябва помощ.

Средната класа вече живее добре

Новият визов режим с ЕС със сигурност ще бъде добре дошъл за средната класа и квалифицираните работници.

Процедурата за изваждане на многократна виза за кратък престой на бизнесмени, академици или журналисти ще бъде опростена, и те няма да има нужда да внасят множество документи като банкови извлечения, удостоверения за притежание на недвижима собственост, работни документи, предварително направена хотелска резервация или пътни билети. Новите правила със сигурност ще са част от пакета, който би трябвало да облекчи високо-квалифицирани работници да получават жителство и разрешение за работа.

Освен това промените ще доведат до съкратени срокове за издаване на визите, които ще спестят на кандидатстващите унизителното висене на опашки пред консулските служби, и ще намалят таксите от 60 на 35 евро. За студенти и пенсионери услугата ще е безплатна.

Договорът трябва да влезе в сила от януари 2008 г., като облагодетелства Албания, Босна и Херцеговина, Черна гора, Сърбия и бившата югославска република Македония. Той е следствие на стъпки, предприети от всичките тези страни да пресекат потока нелегални емигранти от своите страни към ЕС. И все пак усилията им няма да доведат до безвизов режим – нещо, което всичките тези държави очакват.

Според Франко Фратини, европейския комисар по правосъдието и един от авторите на договора, това е само първата стъпка към споразумение за вдигане на всички визови ограничения.

Но политологът Коста Баряба, който работи за албанското правителство казва, че облагодетелствани от промените ще са тези, които най-малко се нуждаят от помощ. „Средната класа вече е получила свобода да пътува - казва той, – Нискоквалифицираните работници без връзки са тези, които изпитват трудности.”

Баряба има предвид хора като Арян Стайка, 37-годишен компютърен програмист, който сега работи в Тирана в семеен строителен бизнес. Принадлежащ към оформящата се средна класа, той пътува в чужбина през отпуските си и в кратки служебни командировки. Работата му в Албания го удовлетворява. Стайка не е изключение днес. В столицата Тирана е обичайна гледката на добре облечени млади хора, които отпускат в елегантни барове под звуците на силна западна музика. Търсенето на нови жилища не е спадало от края на 1990-те и е придало на града вид на гигантска строителна площадка.

Нарастването на потреблението предизвика и бум на супермаркети. Все повече хора си купуват вили на адриатическото крайбрежие. Този внезапен ръст в някои сектори, включително в частното банкиране, оформи и група милионери – предимно успешни предприемачи.

Единият от показателите за бързия ръст на доходите в Албания е покачващият се брой семейства, които харчат сериозни суми за образованието на децата си в чужбина. Само в италианските университети, например, през последните десет години са учили над 50,000 албански студенти, като по-голямата част от високите им такси и издръжката им в Италия е поета от семействата им. Друг знак за ръста на доходите е новата агресивност на местните банки при предлагането на ипотеки – реакция към разрастващия се пазар на недвижима собственост.

Арян Стайка се наслаждава на плодовете на икономическия бум в Албания вече пет години, откакто е напуснал Италия. През 1990-те той се е присъединил към вълната емигранти към Италия, и се е възползвал от решение на италианското правителство да „регулира” статута на хора като него. Обслужвал е ресторантски маси в Северна Италия, учил е компютърно програмиране в Милано, но се е прибрал удома, щом животът в родината му е започнал да се подобрява.

Стайка сега съжалява за времето, което е загубил да се адаптира към местните италиански навици. „Опитваш се да правиш нещата като италианците, да се държиш като тях, но това те изхабява, - спомня си той – Може да говориш без грешка езика им, но правиш усилия, а те са родени с него. Никога не можеш да ги достигнеш.”

Сега той живее щастливо в Тирана. Преди да стане помощник на зет си в управлението на строителна фирма и в преговорите за земя за строителство, той се е опитал да строи компютърни мрежи и да ръководи кина и барове. Пътуванията му до ЕС са лесни и кратки , извършвани единствено с цел работа или удоволствие.

Защо всички толкова много искаха да напуснат

Миграционните модели от Балканите към Запада са много различни между отделните страни през последните години. Проблемът е много по-незначителен в Словения, вече член на ЕС, или в относително проспериращата Хърватия, в сравнение с Босна и Херцеговина, Албания или Косово.

Тези страни са изнесли между 20 и 30 процента от населението си. Например сред косовските албанци горе-долу един от петима живее и работи в чужбина. Тези данни са сравними само с Армения и Молдова – две страни от бившия соцблок.

Сърбия и Черна гора също са сред 20-те страни, в които според проучване на Световната банка от 2006 г. изпращаните от чужбина пари са съставяли над една десета от приходите на националната икономика. Но най-драматичният пример за икономическа емиграция е Албания.

Ръсел Кинг, директор на съсекския Център за изследване на миграцията във Великобритания, я сравнява с масовата миграция на ирландци към Съединените щати и Англия след Картофения глад от 1840 г.

Много малко албанци са дръзвали да пресекат границите на страната по времето на комунистическата ера. Тогава това не само е било крайно опасно, но е излагало на голям риск от политическо преследване техните семейства.

Но с падането на комунистическия режим и буквалната имплозия на икономиката, почти всеки се опитва да напусне страната. „За албанците да емигрираш не е било избор, - казва Джеймс Коровилас, икономист от Университета на Западна Англия, който изучава последствията от миграцията – Това е било необходимост. Те са били оставени без нищо.”

Към онова време Албания е била напълно изолирана от външния свят в продължение на 50 години. Внезапно страната е наводнена от изкусителни образи на благополучие, излъчвани от италианските телевизионни канали и прихващани от новите телевизори на албанското население. С падането на границата хората се възползват от възможността да напуснат.

Някои от тях изкачват планинските проходи към Гърция, други се тъпчат в стари кораби, отпътуващи към бреговете на Италия. Мнозина достигат Италия с помощта на несигурни надуваеми лодки, като преди това си купуват фалшиви паспорти и документи за да докажат, че са косовски албанци, преследвани от сърбите.

Сега от общо четири милиона албанци, един живее в чужбина.

Изправено пред това масово преселение, албанското правителство няма особена възможност да вземе мерки. Планът да се създадат няколко стотин работни места за сезонна работа в Германия в началото на 1990те е отчетено като провал, тъй като онези, които се възползват от схемата, изчезват и никога не се завръщат. По-скорошни опити да се издадат временни разрешения за работа из фермите на Аржентина или из лозята на Франция също не проработват.

Паулин Палия, най-големият син на Софие, се присъединява към емигрантската вълна по онова време. Той се прехвърля в гумена лодка от Албания в Италия през 1998 г., 17-годишен, и снабдил се с документи на косовски албанец от нелегалния пазар в Шкодра. Когато италианската полиция го залавя край своите брегове, той се регистрира под друго име и казва, че иска да отиде при братовчедите си в Германия. Той и няколко жени са сред малцината албанци, които не са репатрирани в онзи ден. Сменя няколко работни места в строителството и когато се запознавам с него това лято в Барберино, малък град край Флоренция, сече дърва за камините в Сардиния.

В страните, към които се насочват основните им потоци, емигрантите са посрещани от недружелюбни заглавия за организирана престъпност, трафик на наркотици и жени. Вестниците в цяла Европа са наводнени със съобщения за диви престъпления, извършени според тях от албанци: бандити, запалили брадата на православен свещеник в гръцка планина, продаващи кокаин и упражняващи сводничество в Италия. Думата „аблански” придоби негативна конотация както в италианския, така и в гръцкия език.

Не всеки се замисля, че не е коректно да се приписват такива стереотипи на цяла нация. Един италиански журналист с леви политически убеждения, Джан Антонио Стела, в книгата си „Ордите; когато албанците бяхме ние” сравнява тази враждебност с расизма, който самите италиански емигранти са изпитвали срещу себе си в началото на XX в.

„Учудващо е, че вълната [eмигранти] се задържа, независимо че се натъква на толкова враждебен прием”, отбелязва Ръсел Кинг.

Работните места, а не контролът, могат да ограничат миграцията

За да си осигурят по-добър визов договор с Брюксел, правителствата на страните от Западните Балкани демонстрираха ангажимента си да спрат незаконната емиграция, най-вече чрез затягане на граничния контрол и подобряване на защитата на визите.

Брюксел казва, че ако правителствата направят видими усилията си да овладеят незаконната емиграция и да подобрят икономиките си, ще е по-лесно да се облекчи визовият контрол над движението от хора от района към Западна Европа.

Албания, която изпитва затруднения да контролира използваните от трафикантите гумени лодки, направо забрани употребата им изцяло. Тя е и първата европейска страна, която се съгласи да прибира онези незаконни имигранти, които достигат ЕС от нейна територия. Правителството въведе и компютъризирани гранични пунктове и обеща до една година да въведе лични карти за гражданите си – нещо, което трябваше да направи още през 1990те.

Предстои още много да се направи, обаче, пред да може да се каже, че граничният контрол отговаря на някакви стандарти. В планинския проход към границата с Черна гора двете постройки на граничния пункт в с. Муриджан са захранвани с електричество единствено от две слънчеви панелни батерии. „Те поддържат компютрите да работят”, обяснява полицай. Какво се случва през нощта? „Няма ток”, признава той.

Въпреки че албанската икономика расте, тя се натъква на много трудности и това означава, че е малко вероятно страната да прекрати изтичането на население в близко бъдеще.

Един от проблемите е недостигът на ток. Държавата не успява да задоволи нарастващата употреба на електричество от частния сектор. Домакинствата в момента изразходват около 70% от целия разход на електроенергия в страната, и техните нужди нарастват с около 10% на година. Ако икономиката продължи да расте, търсенето на електричество поне ще се удвои, но страната има ограничен капацитет за внос поради лошите си връзки с регионалната мрежа, а местното производство също не е голямо.

Безработицата през последните три години се задържа на 12%. Поне половин милион от трите милиона албанско население живее в мизерия и е концентриран в селските райони, където посткомунистическите реформи раздробиха парцелите и така снижиха продуктивността на земеделието.

Липсата на достатъчно чуждестранни инвестиции в индустрията, същевременно, ограничава размера на новите бизнеси и много малко от тях осигуряват повече от четири работни места, казва Лоис Лабрианидис от университета в Солун.

Средната заплата остава сред най-ниските в региона. Според службата на Световната банка MIGA квалифициран албанец получава средно 8,100 долара годишно, а работник с умения – 3,500 долара, в сравнение със съответно 14,000 и 5,700 долара в Македония.

Илир Гедеши от Центъра за иконимически и социани изследвания в Тирана, CEES, все още изпитва недоверие към способността на държавата да подсигури основните нужди на населението. Така че не е учудващо, казва той, че толкова много албанци искат да напуснат страната по икономически причини, а не заради предпочитанията си към друг начин на живот, или за да търсят професионална реализация.

Критиците на договорената наскоро с ЕС визова реформа смятат, че логиката, върху която стъпва договорът, е погрешна, и че това, което Съюзът предлага, само ще утежни социалните и икономическите проблеми – ще доведе до „обиране на черешките” от най-образовани и квалифицирани работници. „Това се случва с всички богати страни”, казва демографът от Националния изследователски център в Рим Корадо Бонифаци. „Те всички искат да вземат най-добрите и най-умните”.

Около 40% от интервюираните от CESS напоследък казват, че искат да се преселят в чужбина – най-вече поради недостига на работни места. Само 19,000 от 300,000 албанци, присъединили се към работната сила през последните пет години, са получили официална работа в страната, въпреки че още много от тях са заети в „сивата” зона на икономиката.

Почти всички икономисти са на мнение, че имиграционният натиск от Албания ще намалее едва когато икономиката на страната започне да произвежда работни места и заплати, сравними с предлаганите в Западна Европа – нещо, което няма да се случи поне до десетилетие.

Посолствата на страните от ЕС в Тирана получават поне 220,000 молби за визи на година, казва Дитмир Бушати от Axhenda Institute, изследователска организация в Тирана, която е проучвала визовата политика на Съюза. Според него половината от молбите са отхвърляни.

Бедните албанци като Палиджа са затворени в своя омагьосан кръг. Николе и Софие и двамата са кандидатствали са американски визи, за да посетят дъщеря си в Масачузетс миналия май, след като научили, че тя страда от пост-родилна депресия. Те се срещнали с чиновник от консулското отделение, който се усмихвал и говорел добър албански, но молбите им били отхвърлени под предлог, че нямат убедителни доказателства, че няма да останат в Съединените Щати като нелегални имигранти.

„Новата визова политика може и да не подобри ситуацията”, отбелязва Юли Вулнетари, изследовател в Университета в Съсекс, който е проучвал феномена на миграцията от Албания.

Но и каквото и да е затягане на граничния контрол също едва ли ще попречи на нелегалното прехвърляне на хора. Веднага щом някои от старите канали се закрият, се отварят нови. През юли албанската полиция арестува група полицаи, организирали такъв нелегален канал за прехвърляне на емигранти в Гърция. Същия месец в Сърбия беше задържана и група трафиканти, превеждащи албанци през Сърбия и Хърватия към Италия.

Панос Хаджипрокопиу, който изучава имигрантските общости в Солун вярва, че стига да има воля, винаги се намира и начин. „Тези, които са спирани и искат да пътуват, ще пътуват, така или иначе”, казва той.