Сянката на военновременните престъпления спъва помиряването на Балканите

От дванайсет години Гойко Еракович, жена му и дъщеря му живеят в малка стаичка в една от разпадащите се бараки в Белград, служили някога за временни работнически жилища.

Етнически сърбин от Хърватия, 47-годишният Еракович бяга от родния си град Бенковац през 1995 г., когато хърватската армия подема операция Олуя (Буря), за да прекрати четири-годишната съпротива на сръбското малцинство в републиката.

Еракович вярва, че е извадил късмет, като е напуснал града преди пристигането на хърватските сили. "Онези, които останаха, бяха арестувани – спомня си той. - Но първо станаха свидетели на опожаряването на домовете си."

Повече от 10 години след като Дейтънското мирно споразумение от 1995 г. сложи край на войната в Босна и Херцеговина и Хърватия, много хора като Еракович продължават да преживяват последствията от конфликта. Да обвиниш един или друг народ за хилядите ненаказани зверства е по-лесно, отколкото да посочиш виновните. Отношенията между страните, отделили се при кървавите конфликти, са доминирани от дълбоко недоверие. Много от техните граждани, и особено бежанците, до днес избягват да посещават съседните страни.

Според всеобщото мнение отговорни за ситуацията са политиците, които не правят нищо, за да разсеят митовете и предразсъдъците. Под натиск на международната общност бяха положени доста усилия да се укрепят ролята и отговорността на съдилищата за установяване на фактите около конфликтите от 1990-те. Всички усилия са насочени към осъществяването на тази цел справедливо и ефективно и задачата в най-скоро време ще бъде изцяло в ръцете на местните съдилища.

Като се има предвид досегашният опит, обаче, тази цел е твърде голямо предизвикателство. Хърватските сърби, например, се опасяват от повтаряне на вълната от задочни процеси, които заляха хърватските съдилища в началото на 1990-те и според много правни експерти бяха със съмнителна стойност. Затова, макар че живее мизерно в Белград, Еракович няма желание да се върне в Хърватия. Той се опасява от възможността да бъде арестуван по нагласени обвинения за военни престъпления. "Арестуваха двама мои приятели по измислени обвинения. След няколко месеца ги освободиха поради липса на доказателства - спомня си той. - Не искам да ме сполети същото."

Отстраняването на този проблем е една от целите на прокурорите, които в последно време се опитват с общи усилия да преодолеят ред спъващи работата им въпроси, свързани с националната принадлежност и местожителство. Има признаци, че е постигнат напредък с избягването на пречките, създавани от закона за екстрадиране, който досега позволяваше на мнозина заподозрени да избегнат съдебни процеси, получавайки двойно гражданство.

Много хора смятат, обаче, че напредъкът е скромен, при това не по вина на юристите, а поради липса на политическа воля.

От друга страна темата за суверенитета е болезнена и внезапни промени не следва да се очакват. В края на краищата беше необходим шокиращият терористичен акт в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., за да си дадат сметка хората за новия, международен характер на престъпността и да принудят напредналите в интеграцията, обединени и мирни страни на Европейския съюз да облегчат законодателствата си за екстрадиране и да синхронизират правораздавателните си системи.

Според експертите бъдещото сътрудничество зависи от доверието между правораздавателните системи. И макар че засега то е рядкост сред бившите врагове на Балканите, то е и най-ценното, тъй като е ключово условие за срутване на невидимите бариери, ограничаващи свободното движение на народите на тези страни.

Съдебни процеси за военни престъпления "удома" – фактор доверие

Войните, водени на територията на бивша Югославия, се отразиха особено зле на три независими днес държави: Босна и Херцеговина, Хърватия и Сърбия.

Босна пострада най-силно - според независимия Център за изследване и документация в Сараево тя е дала близо 100 000 жертви, а още 14 000 са безследно изчезнали. Съгласно данните на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, ОССЕ, в Хърватия жертвите на войната са около 13 000, над 2 000 са безследно изчезнали. Няма точни данни за броя на сръбските войници, загинали или безследно изчезнали по време на военните действия във войните в Словения, Хърватия и Босна, но според оценката на организации като Центъра по хуманитарно право в Белград, жертвите са десетки хиляди.

Досега основната част от делата за особено тежки престъпления, извършени по време на военните действия, са разглеждани от Международния трибунал за бивша Югославия в Хага.

Но те нито донесоха помирение, нито помогнаха на обществото да приеме истината за близкото минало. Вероятно това се дължи донякъде на факта, че делата бяха гледани далече от местопрестъпленията. Според експертите, обаче, основната причина е в това, че управляващият елит и в трите страни последователно и целенасочено е политизирал и пречил на работата на съда.

След предстоящото закриване на Трибунала в Хага през 2010 г. хиляди недовършени дела ще бъдат прехвърлени към съдилищата в региона. Според експертите ефектът от тази промяна ще е положителен, тъй като връщането на процесите обратно по местата на извършване на престъпленията ще съдейства за по-обективното им разглеждане и произнасяне на присъди.

През последните години съдебните системи в региона се опитват да подобрят сътрудничеството между съдилищата в Босна, Сърбия и Хърватия. Тъй като тези страни са били част от една държава при избухването на войната, в повечето случаи свидетелите, документалните доказателства и най-вече заподозрените попадат под юрисдикцията на няколко от тях. Затова сътрудничеството им е ключово за успешното разглеждане на делата.

През последните три години бяха проведени десетки регионални срещи и консултации. Тази тенденция датира от ноемви 2004 г., когато местните съдии и прокурори признаха необходимостта от пряко сътрудничество между институциите, за да има правосъдие след закриването на Международния трибунал в Хага.

Нуждата от повече сигурност и гъвкавост при прехвърляне на свидетелите от един регионален съд към друг доведе през 2005 г. до сключването на тристранно споразумение за обмен на неофициална информация, като по този начин се заобикаля често тромавата формална процедура на междуправителственото сътрудничество. Така станаха възможни ред съвместни разследвания и бе установен постоянен контакт между прокуратурите.

Резултатите от тези първоначални усилия са съществени, смята Веселинка Кастратович, която наблюдава делата от името на Центъра за мир, ненасилие и човешки права в Осийек, Хърватия. "Сътрудничеството между съда и полицията на Хърватия, Сърбия и Босна и Херцеговина за закрила на свидетелите и докарването им в съдилищата в други страни започна да работи," твърди тя.

Според нея сътрудничеството е изпратило и важно послание към обикновените хора, че правителствата в региона наистина имат намерение да се заемат с престъпленията от миналото.

Смяна на паспорта и избягване на правосъдието

Въпреки тези първоначални примери за добра воля в региона, заплетеният проблем с юрисдикцията над заподозрени във военни престъпления предстои да бъде решен. Проблемът е, че разпадането на Югославия даде възможност на мнозина бивши бойци да получат няколко гражданства: най-вече сръбски бойци от Босна и Хърватия в Сърбия и босненски хървати в Хърватия.

В Сърбия и Хърватия законите забраняват екстрадицията на граждани, което означава, че много мъже и жени, издирвани от полицията в Хърватия и още повече в Босна, остават извън обсега на правосъдието. Хърватските съдии се справят с това още от самото начало на войната чрез завеждане на дела in-absentia.

Тази процедура, забранена в Босна, често е използвана в Хърватия: според годишния отчет на Хърватската държавна прокуратура от 2006 г., повечето от 1462 лица, обвинени във военни престъпления от 1991 г. до днес, са били съдени в тяхно отсъствие, 611 са получили присъди.  

Макар и по-рядко от преди, тази практика продължава, а тайнствеността, която съпровожда такива процеси, спира много избягали от Хърватия сърби да се завърнат по родните места. "Да се върна и да бъда арестуван, защото хърватите твърдят, че съм участвал в революционната армия? Няма да стане!" - казва Драган Миркович, 50-годишен, родом от Книн, щаб-квартира на сръбската съпротива в Далмация по време на войната.

Миркович се опитал да разбере от Хърватското посолство в Белград дали името му е в някой списък на обвиняеми или осъдени за военни престъпления. Отговорите, които получил, му се сторили неубедителни. "Не мога да съм сигурен, че не съм в някой таен списък на осъдени сърби," казва той.

Един от проблемите е, че не съществуват надеждни и обществено достъпни данни за съдените in-absentia в Хърватия.  

През  2004 г. Веритас, белградска неправителствена група, която лобира за правата на хърватските сърби, публикува актуализиран списък от 1993 с имена на заподозряни, или съдени в тяхно отсъствие в хърватските съдилища. Но източникът на тази информация не може да се провери. Саво Щърбац, директор на организацията казва, че това е причината много бежанци основателно се страхуват да се върнат по домовете си от преди войната, както и да пътуват извън границите на Сърбия.

От март 2001 г. насам въз основа на заповеди за арестуване на Интерпол, над 60 етнически сърби, издирвани в Хърватия, са арестувани в Швейцария, Унгария, Гърция, Русия и други страни и са екстрадирани, или са в процес на екстрадиране към Хърватия по обвинения във военни престъпления.

Процесите in-absentia – противоречива практика

Повечето правни експерти не одобряват делата срещу отсъстващ извършител, но ги приемат като крайно средство. Според Весна Тершелич фактът, че обвиняемите не присъстват в съда по време на такива процеси, създава впечатлението за извършване на несправедливост.  

Дражен Трипало, говорител на Върховния съд на Хърватия, защитава тази практика. Според него такива дела са много важни за запазване на свидетелските показания и за събирането на важни доказателства.

Преподавателят по право в Загребския университет Иво Йосипович казва, че много дела, разглеждани в Хърватия в началото на 1990-те, са целяли най-вече да уталожат болката в семействата на жертвите. "Те не са добри, но в някои случаи, когато беше очевидно, че обвиняемите няма да бъдат арестувани, тези дела донесоха донякъде удовлетворение на жертвите" -отбелязва той.

През 2002 г. хърватският главен прокурор забрани на местните прокурори да завеждат подобни дела без изрично одобрение. Загребските власти от тогава успяха да арестуват мнозина от осъдените in absentia, които впоследствие поискаха и получиха преразглеждане на делата. В много от случаите обвиняемите бяха оправдани.

Междувременно някои сърби, осъдени в тяхно отсъствие за военни престъпления, настояват за преразглеждане на делата отново при отсъстващ извършител. Едита Радйен-Потконяк е една от тях – хърватска сръбкиня, осъдена на 15 години затвор от Задарския областен съд през 1995 г. във връзка с масовата екзекуция на хърватски граждани в село Шкабърния през 1991 г.

Днес тя живее в Баня Лука в Босна и иска делото й да бъде преразгледано на основание на събрани нови доказателства и свидетели. Според нея те ще докажат невинността й. Но желанието й е това да стане в нейно отсъствие, а Задарският областен съд засега отхвърля молбата й.

Според Дражен Трипало този отказ е основателен. "Ако съдията разреши едно преразглеждане на дело in-absentia, и спед това съдът потвърди присъдата си, осъденото лице може да отново да поиска и да получи преразглеждане на делото” - отбелязва Трипало. - „Теоретично може да се стигне до 20 преразглеждания на едно и също дело."

Мисията на ОССЕ в Хърватия, Делегацията на Европейската комисия и хърватското правителство дискутираха нов механизъм, който ще позволи систематично преразглеждане на присъдите за военни престъпления, произнесени in-absentia в страната. Досега обаче не е взето решение за това.

По-добър начин да заобиколиш забраната за екстрадиране?

Сътрудничеството между прокурорите, които се занимават с военни престъпления също може ускори края на нежелателния феномен in-absentia. В тяхна власт е да образуват повече трансгранични дознания, и да завеждат повече дела срещу заподозрени в тяхно присъствие.

Прокурорите обаче смятат, че не могат да се справят с това сами и призовават президентите на страните им да се включат. "Политиците тябва да помогнат за намирането на решение, - казва Бруно Векарич, говорител на прокурора по сръбски военни престъпления – защото въпросът е и политически".

Според Мери Уикоф, оглавяваща правния отдел в хърватската мисия на ОССЕ, регионалните прокурори са постигнали някои успехи в разследването на дела чрез размяна на доказателства, но държавите все пак трябва да премахнат законовите бариери, които продължават да спъват ефективното междудържавно съдебно сътрудничество. "Прокурорите се опитват да бъдат практични - казва Уикоф, - но за да бъде проблемът наистина решен, са необходими политическа воля и правна реформа."

Международните организации отдавна приканват правителствата в региона да подкрепят каузата на регионалното сътрудничество. През октомври 2004 г., например, Human Rights Watch препоръча да се търси начин за прехвърлянето на обвинителните дела към съдилища в други държави, като по този начин се заобиколят законите, забраняващи екстрадирането на граждани. Три години по-късно това все още не се практикува.

Сърбия и Хърватия предприеха някои действия за овладяване на проблема с двойното гражданство. През 2006 г. хърватският прокурор Младен Байич и сръбският му колега Владимир Вукчевич подписаха споразумение за предаване между държавите на доказателства, документи и всички други свързани данни на заподозрян, който междувременно е получил гражданство.

Векарич казва, че договорът ще развърже ръцете на съдилищата в региона по дела, блокирани от години. Пример е сътрудничеството при преследване на военните престъпления, извършени през 1991 г. в село Ловаш в източна Хърватия: през 2003 г. Хърватия обвини 18 човека в убийството на група не-сърби в Ловаш, но можа да задържи само един от обвиняемите. Другите бяха извън страната, главно в Сърбия. През май 2007 г. сръбската полиция арестува още 12 човека, действайки според доказателствата, предоставени й от хърватската прокуратура. Заподозрените няма да бъдат съдени в Хърватия, а ще бъдат изправени пред Сръбската камара по военни престъпления.

Уикоф смята, че случая Ловаш е пример за един от начините да се преодолее сегашната безнаказаност, произтичаща от забраните в закона за екстрадиция на граждани. "Прокурорите постъпват прагматично - казва тя. - Те заемат позицията "По-добре да има дело с присъстващ обвиняем, дори ако то се гледа извън страната, отколкото дело в страната in absentia ."

Все пак този механизъм не помага много в случаите на големия брой укриващи се в Сърбия и Херцеговина заподозрени, родом от Босна и Херцеговина, тъй като последната отказа да подпише споразумението. Главният прокурор на Босна Маринко Юрчевич поддържа становището, че обвиняемите трябва да бъдат съдени там, където са извършили престъпленията си, а не там, където живеят или имат гражданство. Според него иначе босненските съдилища ще бъдат ограничени да съдят само босненски обвиняеми, докато повечето дела за престъпления, извършени срещу бошняци, ще се разглеждат в чужбина. Това няма с нищо да допринесе за каузата на междуетническото помирение във все още разделената държава.

Такова е мнението и на Весна Тершелич от загребската организация Документа, която се занимава с последствията от войната. "Босна иска признание на случилото се на територията й през войната," казва тя.

Но Векарич смята, че босненския му колега е на грешен път. "Ако казват, че делата за извършени в Босна военни престъпления трябва да се гледат само там, те просто пращат послание на военните престъпници да не се връщат в Босна, " казва Векарич. Той отбелязва, че сръбските и босненските прокурори вече си сътрудничат по други проблеми, свързани с военните престъпления, включително разследват съвместно зверствата, извършени срещу бошняци в Зворник, източна Босна.

По време на преговорите между прокурорите от региона през 2006 г. имаше призиви за ново взаимно споразумение за екстрадиране между трите държави. Но според Векарич постигането на такова не бе възможно заради текстовете заложени в сръбската и хърватската конституции.

Не всеки смята така, обаче. Синиша Вазич, председател на Белградския районен съд, оспорва тази интерпретация на сръбския основен закон. Той казва, че забраната произтича от обикновен закон, който може да бъде променен много по-лесно от конституцията – ако съществува политическа воля за това. "Ще решим проблема с екстрадирането с Хърватия чрез реципрочност - предрича Вазич. - Междувременно, "най-важното е всички съдебни органи в региона да започнат да работят професионално и да изградят взаимно доверие" - казва той в заключение.

Възстановяването на доверието отнема време

Експертите отбелязват, че изграждането на взаимно доверие между държавите за проблеми като екстрадирането е дълъг и болезнен процес.

Майкъл Кенеди, президент на организацията на Европейския съюз, която спомага за разследването и обвиняването на международни престъпници Еврожуст каза, че трудните въпроси за екстрадиране между страните в ЕС са били преодоляни едва след шока от терористичната атака в Ню Йорк от 11 септември 2001 г.  

В последствие, през 2002 г. министърът на правосъдието се съгласи да създаде Европейска заповед за арест, която днес е призната и може да бъде издадена от всяко съдилище на страна–членка. "Европейската заповед за арест е задължителна за всеки съдия в рамките на ЕС и всяка страна-членка е длъжна да предаде свой гражданин на друга... за обвинение и процес" -обяснява Кенеди.

Кенеди се отнася с разбиране към затрудненията, които много балкански страни изпитват да приемат самата концепция за предаване на свои граждани на съда на съседна страна: "Тези неща не стават бързо, особено когато има разлика в езика и в съдебните системи". Въпреки напредъка на международното съдебно сътрудничество в ЕС, при всяко междугранично разследване все така трябва да се взема предвид суверенитетът на страните-членки.

Фризо Роскам Абинг, говорител на Европейския комисар по правосъдието, свободата и сигурността Франко Фратини, също смята, че страните-членки трябва да работят повече за подобряване на сътрудничеството срещу престъпността. "Ние в ЕС трябва да подобрим взаимното доверие и да установим всеобхватна обмяна на досиета на престъпници и друга важна информация" - констатира той.

Въпреки че вече съществува известна степен на сътрудничество между висшите съдебни служители на Балканите, обикновените хора все така смятат, че в други страни делата се разглеждат пристрастно.

Покойният сръбски президент Слободан Милошевич успя да капитализира тези настроения в началото на процеса срещу него в Хага. Тогава той твърдеше, че на подсъдимата скамейка е цяла една нация. "Като обвинява мен, прокурорът вини Сърбия и всички сърби, които ме поддържаха в Сърбия, и онези сърби, които ме подкрепяха извън Сърбия, и всичките хора в Сърбия, които ме подкрепят и до днес", заяви той през февруари 2002 г.

От правна гледна точка не съществува понятие колективна вина - нито според Международния трибунал в Хага, нито според местните съдилища в региона. Въпреки това по време на всяко дело срещу високопоставени политици или генерали общественото мнение в Сърбия, Босна или Хърватия клонеше да търси именно такава.

Тершелич припомня, че всеки по-публичен процес е предизвиквал шумно възмущение в страните от региона, както и спорове дали подсъдимият е „свой” или „чужд”. Според нея все пак делата, разглеждани от местни съдилища, са помогнали донякъде да намалеят предубежденията в обществото. Тя смята, че най-добрият пример за това е забелязаното свиване на обществените протести в Хърватия за водените срещу хървати дела за военни престъпления. "Преди няколко години всеки път, когато някой важен човек биваше осъден, на улицата излизаха сто хиляди души; днес те са само около 1000" - отбелязва тя.

Тези проблеми на бивша Югославия далече не са уникални, те са познати и в други европейски страни.

Според Жан-Франсоа Бонер, френски прокурор в Еврожуст, делата за военни престъпления са били ключова част от процеса на помирение с Германия след Втората световна война. И след 50 години приятелски френско-германски отношения, процесът и присъдата на френския колаборационист Морис Папон през 1998 г. са породили доста напрежение и неприязън, припомня той.

Френски съд осъди Папон, служител от про-нацистския режим Виши по време на войната, на 10 години затвор за издаване на заповед за депортиране на над 1 500 евреи от окупирана Франция в лагерите на смъртта на нацистска Германия. Според Бонер процесът, продължил шест месеца, е събудил тревожни спомени във Франция и е разтворил стари рани за степента на френската колаборация с нацистите и тяхната роля в Холокоста.

И все пак това беше временно явление, казва той. То не разколеба решимостта на няколко последователни пост-военни правителства във Франция и Германия да поставят отношенията си на нова, твърда основа. "Нещата доста бързо се промениха след договора Шарл де Гол – Конрад Аденауер от 1963 г., много неща бяха построени въз основата на този договор" - казва той.

Споразумението, известно също като Елисейския договор, символично потвърди френско-германското помирение и искрената дружба, възникнала между съседните народи, воювали три пъти помежду си от 1870 г. насам. Договорът определи календар на редовни срещи на всички нива, целящ да изработи навик за сътрудничество между двете страни.

Бонерт казва, че политиците във Франция и Германия са били предани на целта да развият взаимно доверие от началото на 1950-те. "Инициативата трябваше да дойде от върха, за да се разпространи в обществото - казва той и добавя, - но процесът беше бавен, защото те трябваше да убедят всеки един от тях да има доверие в другия."

Двата народа се сближиха, окуражени от договора, спомня си Барбара Хесе, директор на Елзаско-Мозелския мемориал, който представя трагичната история на жителите в граничната зона. Те е трябвало четири пъти да сменят гражданството си през периода от 1870 до 1945 г. "След Елисейския договор от 1963 г. французите бяха окуражавани да посещават Германия", казва тя.

Деан Айдукович, преподавател по психология в Загребския университет е съгласен, че нормализирането на отношенията между нациите в региона ще отнеме време, но смята, че по този въпрос трябва да поработят политиците. "Хората слушат своите лидери и постъпват според посланията им, както правеха и през войната" - обяснява той.

Дванайсет години след войната хората от Сърбия, Хърватия и Босна и Херцеговина отново започнаха да пътуват из региона.

Двойка младоженци – Ивана и Марко Албунович, сърби от Белград, наскоро са прекарали медения си месец на хърватския остров Хвар.

Те разказаха, че близките и приятелите им били изумени от плановете им за прекарване на ваканцията и се опитвали да ги разубедят. "Всички ни убеждаваха, че ваканцията в Хърватия може да е опасна, или поне неприятна за нас, сърбите - казва Ивана. - Пренебрегнахме съветите, пълни с обичайните предубеждения и стереотипи. Все пак, обаче, не посмяхме да отидем с колата си, която е със сръбски номера."

В началото Ивана и Марко били нащрек, но "скоро видяхме, че всичко е наред и прекарахме прекрасна ваканция."

Мнението на Ивана е, че хората на Балканите трябва да загърбят мрачното минало. "Крайно време е да се присъединим към съвременния свят, където войните и омразата са срамна част от миналото" - казва тя.