Звукът на музиката лекува травмите на бивша Югославия

„Приятел веднъж - приятел завинаги, аз намирам приятели главно и единствено чрез музиката - казва Кебра, известен иначе като Бранислав Бабич, водещ вокал на сръбската рок-група Обойени Програм, - Националността не значи нищо, когато става дума за това.”

За съжаление през 1991 г. Кебра се оказва в ситуация, в която националността е всичко: когато конфликтът залива Югославия, той, сърбин, отслужва военната си служба във Винковци, северна Хърватия.

Спасяват го връзките му в музикалния свят. Един ден, сред тълпата гневни хърватски цивилни и полицаи през оградата на бараките забелязва приятелско лице: Горан Баре, също рокер от хърватската рок-група Майке. Някак си се уговарят, и на следващата нощ с помощта на Баре Кебра се сдобива с цивилни дрехи, прескача оградата и бяга в Унгария пеша.

Кебра и неговата рок-група сега отново свирят в Хърватия. Топлият прием сред публиката показва, че въпреки трудностите, които все още омрачават отношенията между държавите от бивша Югославия, културните връзки не се рушат лесно.

„Ако нещата бяха в ръцете на обиковените хора, мисля, че всичко щеше да функционира без никакви проблеми - казва Кебра за подновените културни връзки между Сърбия и Хърватия, - Но ако оставим „културата” в ръцете на политиците, те винаги ще намерят причини да пречат на нещата.”

Малко след бягството на Кебра от Винковци, югославската армия бомбардира града и сглага начало на войната, която впоследствие разделя бивша Югославия от Хърватия до Босна, а по-късно и Сърбия, сеейки смърт и рушейки човешки домове и съдби.

С изникването на нови държавни граници в Югославия, културната сцена също е фрагментирана. Но алтернативната пацифистка тълпа поддържа огъня жив и след време, с възстановяването на мира, сътрудничеството и обмена разцъфтяват, и то не само в областта на така наречената „висша култура”.

Днес културният обмен става все по-обичайно явление. Общите език и интереси създават възможности както за артистите, така и за бизнеса, независимо дали става дума за авангарден театър, награден филм, или турбо-фолк.

И докато нарастващата мобилност на културата все още се посреща с враждебност от хора, които биха искали да задържат изолацията от военните години, някои мечтаят за общобалканска среда. Други сочат за пример скандинавския модел: отделни, но свързани държави, които демонстрират, че по-широко, регионално културно пространство може да работи.

Загърбващи идеологиите, те се надяват подобна общност да се появи и на Балканите. За артистите това означава повече възможности и повече доходи, а за другите – постепенно помиряване на народите, които все още понасят травмите от войната.

„Общият културен пазар” се изпари като дим

„Беше невъзможно да си тук и да не си член на екипа.” Райко Гърлич, водещ хърватски кинорежисьор, е един от многото артисти в бивша Югославия, които пострадаха от културния колапс в резултат на войната. Обявен за персона нон грата в Загреб в началото на 1990-те заради провинението, че продължил да работи със сръбски колеги по няколко от филмите си, - по „Вирджина” като продуцент и по „Чаруга” като режисьор, Гърлич заминава за САЩ, където следва, а по-късно и преподава.

Причина за отпътуването му не са само проблемите в артистичната атмосфера в Хърватия. „Много хора, най-вече в Белград, за една нощ се превърхаха от противници на социализма в националисти. Разочарованието ми бе огромно”, обяснява той.

Популярният хърватски певец и автор на песни Арсен Дедич, звезда в Югославия от началото на 1960-те, споделя това разочарование. Докато войната бушува в Хърватия и Босна, Дедич се опитва да поддържа контакти с колеги и певци от другите бивши югославски републики. „Как мога да мразя приятелите си в Белград, или Кемал Монтено от Сараево, или пък Славо Димитров от Македония?”, пита той.

С възстановяването на мира през 1995 г. такива пионери направиха първите стъпки да възкресят по-близките културни връзки. Нещата започват да напредват, но бавно. Омразата между народите, подхранвана от огромния брой жертви, е сериозна пречка. Ускоряването започва едва след 2000 г., когато нов, по-толерантен политически климат измества националистическата истерия на предишното десетилетие.

Днес най-големите звезди в музиката на някогашна Югославия, като Арсен Дедич от Загреб, Момчило „Баяга” Баягич от Белград, Забраньено Пушенье от Сараево, и Горан Брегович, солист на „Бело Дугме” – рок-група от 1970-те от Босна, отново свирят в препълнени концертни зали по цялата територия на бившата федерация. Това не се дължи само на носталгията по старите мелодии. Съвременните състави правят същото, което показва, че освен обща памет, съществуват и общи съвременни интереси и вкусове.

Имаме нещо общо, все пак

Популярната хърватска рок-група Хладно Пиво не е с югославски произход. Тя се появи след като публиките вече се бяха разделили. Придобила популярност в Словения, тя станаха хит и в Босна и Херцеговина, а накрая и в Сърбия, където за пръв път изнесе концерт през 2001 г. „Отидохме да свирим там веднага щом се отвори възможност. Както направиха и групите от Сърбия, които дойдоха да свирят тук,” спомня си соло-китаристът на Хладно Пиво, Зоки.

Интересът към филмите на съседните държави също расте. Както белградският актьор и продуцент Зоран Цвиянович обяснява – поради сходства в естетика и общ език. „Истината е, че се разбираме един друг по тези места, и това е най-важното,” казва той.

Само допреди няколко години движението на актьорите между Хърватия, Сърбия и Босна би било немислимо. Днес сръбски актьори играят роли в хърватски и босненски сапунени опери и филми, босненци и хървати – в сръбски филми и т.н. В Хърватия един от най-популярните персонажи от хитовата телевизионна новела „Любов на заден план” е Оги, игран от сръбския актьор Ненад Стоименович.

Оживен е обменът и в театрите, особено между по-малките и по-алтернативни формации. Същото е и в модерното изкуство, където различни организации обединяват усилията си въз основа на общи интереси. Три организации: KUDA.ORG в Нови Сад, Център за модерно изкуство в Сараево и Колектив ККК („Какво, как и за кого”) в Загреб си сътрудничат от години. Наскоро привлякоха вниманието на публиката със съвместния си проект „Демонтиране на паметници” благодарение на една творба, наречена „Паметник на консервата” – иронична препратка към храната, изпращана като помощ в обсадено Сараево между 1992 и 1995 г.

Въпреки изолацията и предразсъдъците през последните 17 години, сякаш нещо особено свързва хората от тези съседни страни. „Някой веднъж каза, че сега Хърватия се интересува от сръбската култура не повече, отколкото от българската култура - отбелязва хърватският рок-критик и журналист Александър Драгач, - Не смятам, че това е така.”

Може би това най-добре се вижда по време на годишния музикален фестивал EXIT в Нови Сад. От основаването си през 2000 г., събитието се превърна в място, където новото следвоенно поколение можеше да се среща и бързо да разсее предразсъдъците си. В Нови Сад стана обичайно да видиш на автогарата как рейсът за Загреб изчаква пътниците, които целуват за довиждане новите си сръбски приятели или приятелки.

„В началото дори не казвах на родителите си, че заминавам за Сърбия, - казва Мирта, студентка от Загреб, за първото си посещение на ЕXIT, - Сега всичко е наред. Те вече знаят, че последните три години съм ходила в Нови Сад за фестивала. Успокоиха се, когато им разказах, че съм срещнала много свестни млади хора там.”

Посещенията на ЕXIT започват да събуждат интереса на Мирта към Западна Сърбия. „Догодина ще отида и на фестивала в Гуча - казва тя, имайки предвид традиционната годишна среща на тромпетисти в южна Сърбия – събитие със съвсем различен вкус, - Всичко тук е ново и екзотично за нас.”

Парите също имат думата

EXIT е добър пример как на основата на културни прилики и езиково разбирателство изникват практически възможности за бизнес. С други думи, прекъснатите връзки са възстановени в търсене на по-широк пазар и мащабни икономики.

Първи усетиха това филмовите продуценти от бившите югославски републики. Според тях по-лесно се работи удома, отколкото с колеги от други страни, но пък съвместните продукции дават шанс за по-добро качество, тъй като има по-богат избор от актьори, сходството на езиците прави ненужно дублирането, а и регионалните продукции дават възможност за по-голям бюджет.

„Всички веднага се включиха в словенско-хърватски, македонско-словенски и хърватско-сръбски ко-продукции, и отвсякъде се намериха средства за тези проекти,” казва хърватският филмов режисьор Винко Брешан.

Един от нашумелите примери е филмът на Райко Гърлич от 2006 г. „Караула”, комедийна ко-продукция с участието на пет от шестте бивши югославски републики, в която действието се развива в югославска военна база на границата с Албания преди войната. За да получи средства от Юроимаж – фонда, основан от Съвета на Европа в подкрепа на европейското кино и финансиращ съвместни продукции, разпространение и излъчване на филми, - „Караула” трябваше да е проект с участие на най-малко три държави. Така че хървати, словени и македонци обединиха сили. Но нещата не спряха до там - скоро в акцията се включиха и Сърбия и Босна.

„Босна и Херцеговина, Хърватия и Сърбия имат едно голямо предимство – филмите на всяка от тях могат да се разпространяват на пазара на двете други държави без нужда от субтитри - казва Брешан, - За филмовата индустрия това е като общ пазар, така че бе логично това някога да стане.”

Реакцията на публиката го потвърждава. Местни продукции като „Караула” и „Свидетели” на Брешан - филм за войната, който спечели наградата на Берлинския фестивал за филми за мира през 2004 г., станаха извънредно популярни сред балканските зрители.

Пазарният потенциал на този взаимен интерес обхваща и музикалната сцена. През 2005 г. световният медиен гигант МTV започна излъчването на МTV Адриа за всички бивши югославски републики - пазар от близо 20 милиона зрители. Местните музикални телевизии също започнаха да предават за целия регион, включително канал МТС [Музикална телевизионна станция], който се излъчва от Сърбия и сръбския комерсиален канал ТВ Пинк.

Последният е известен най-вече със своята музикална екстравагантност „Гранд шоу” - конкурс за музикални турбофолк таланти, в който прости, емоционални текстове се изпяват от еротични, често разкрасени от хирург хубавици.

Въпреки че турбофолкът е сръбски жанр, който често се асоциира с национализма, според хърватския рок-критик Александър Драгач той все пак е популярен в Хърватия. Неговият вестник - загребският всекидневник Ютарни Лист, - направи допитвание по темата. „Оказа се, че около 43% от запитаните ... слушат турбофолк,” казва той.

Иронията е, че тази смесица от сръбска фолк музика, популярни хитове и ориенталски ритми излезе на мода по време на управлението на Слободан Милошевич през 1990-те, а най-известната дива е Светлана „Цеца” Ражнатович, вдовица на известния с престъпленията си по време на войната Желко „Аркан” Ражнатович. Въпреки произхода си и липсата на подкрепа в медиите, този музикален жанр продължава да се разпространява из региона, като стига до Босна, Хърватия, Словения и дори Косово.

Според управителя на един турбофолк клуб в Загреб всичко опира до парите. „В днешно време само парите имат значение, а в турбофолка има много пари - отбелязва той, - Няма никакво значение кои са те [певците], или какво представляват, щом хърватите си падат по тях.”

Не всеки харесва турбофолка

Популярността на турбофолка извън Сърбия, особено в Хърватия, все пак навява тежки спомени от миналото. Песните на Цеца може и да гърмят от много хърватски нощни клубове и кафенета, но е буквално невъзможно певицата да направи концерт в страната.

Според журналиската Наташа Бодрожич това показва колко много още предстои да се направи за културното сближаване на воювалите помежду си народи. „Има някои спорадични случаи на културно сътрудничество, но реално мост няма,” смята тя.

Според нея медиите са изостанали от промяната в обществените настроения. Тъй че докато хърватските хитове наводняват ефира в Сърбия и Босна, „никое хърватско радио не пусна нито една от сръбските песни, които участваха в състезанието на Евровижън, като например победилата тази година песен „Молитва”, или една от първите за 2005 г. „Лане мойе”, казва Бодрожич.

Нежелание за културно сътрудничество съществува в много среди - не само сред политическите партии, жертвите на войната и сдруженията на ветераните, но и сред самите артисти.

Зоки от Хладно Пиво не отрича тези настроения, нито ги кори. „Хората останаха без нищо и загубиха близките си заради войната, така че мога да разбера онези, които са силно против това сръбски групи да свирят в Хърватия,” казва той.

Една от отхвърлящите сътрудничество е хърватската актриса Витомира Лончар, която не е стъпвала в Белград от войната насам, макар че някога е била много попурярна там. „Със сигурност знам, че по време на войната и след това никой от колегите ми в Белград не ме е потърсил - казва тя, - Те никога не попитаха как се оправяхме в убежищата и дали нямаме нужда от нещо.”

Снежана Банович Долезил, бивш режисьор в хърватския Народен театър, дори е била принудена да напусне работата си, след като група актьори отказали да дадат уговорено от нея представление в Белград. Някои от тях казали, че няма да се покланят на публиката в Белград, сред която може би има убийци на техни сънародници хървати.

Други обвиняват политическите елити на двете страни, които често се изказват в подкрепа на културното сътрудничество, но рядко подкрепят думите си с пари. Формацията WHW, известна с провокативното си, критикуващо националните митове изкуство смята, че по-мекият тон на съвременните политици се дължи на стремежа им към интеграция в Европейския съюз.

„Официалното загърбване на миналото е следствие на тази голяма обсесия около ЕС, който е считан за пътека към по-светло бъдеще - казва кураторът на WHW Сабина Саболович, - Процесът на нормализиране създаде това приятелско лице за публиката, но много проблеми все още не са разрешени както трябва и в обществото все още има пластове на съпротива и нетърпимост.”

Някои критици смятат, че прекалено голяма част от бюджета на хърватското министерство на културата се харчи за опазване на археологическо и национално наследство, докато за културни продукти, които не съдържат подчертано „национален” елемент, се отделят нищожни средства.

Ирена Гидикова от Дирекцията по култура в Съвета на Европа обаче казва, че такива явления са обичайни за всички държави в преход. „[Те], и особено пост-комунистическите общества, много трудно успяват да постигнат баланс между финансиране на проекти за опазване на националното наследство и на креативни процеси и съвременно изкуство,” споделя наблюденията си тя.

Босна в това отношение има специфични дилеми, тъй като следвоенното споразумение закрепи военновременното разделение на републиката на две части – едната сръбска, другата – най-вече босненска и хърватска. Ледените отношения между двете– Федерацията и Република Сръбска, означава, че културата в държавата остава подвластна на „национални” въпроси и етикети.

Според думите на Дуня Блажевич, директор на Босненския център за съвременно изкуство, това също така означава, че има място само за подчертано национални форми изкуство. „Федералното ни министерство не се интересува от съвременно изкуство, с изключение на филмите,” казва тя. Същевременно националните музеи и галерии са пренебрегнати, ”защото са създадени от предишната държава, и нито една институция във Федерацията не желае да се грижи за тях,” добавя тя.

Етническите разделения в Босна и преживяното по време на войната също влияят на отношенията на босненските артисти със съседните Сърбия и Хърватия. Фарук Шехич, представител на новата вълна в босненската литература от така нареченото „военнновременно поколение” смята, че загребската публика засега е по-отворена за босненската култура от тази в Белград.

Отношението на публиката към спечелилия награда през 2005 г. филм „Гърбавица” на босненския режисьор Ясмила Жбанич може би е показателно. Историята на една от многото босненски жени, изнасилени от сръбски войници по време на войната, бе международно аплодирана, спечели Златната мечка на Берлинския филмов фестивал, но все още не е показвана в Сърбия – независимо, че в главната роля е сръбската актриса Миряна Каранович.

Каранович не е склонна да политизира факта. „Има някакъв политически мотив, но не съм сигурна, че това е главната причина - казва тя, - Знам само, че в Сърбия успехът, който има този филм, не бе отразен в медиите... А което не е в медиите - не съществува.”

Милена Драгичевич Шешич, ректор на белградското Художествено училище и водещ културен експерт, не е така снизходителна. Според нея както този, така и други случаи на културна изолация се дължат на „хора с комплекс за непълноценност, които имат нужда от мегаломански сценарий – мита за сръбската култура. Онези, които във всичко виждат заплаха.”

Уроци от Скандинавия

Зоки от Хладно Пиво казва, че нациите от бивша Югославия тряба да изоставят чувството за наследена вина и да приемат помирението. „Не може да бъде обвинявана цяла нация за престъпленията на нейното правителство от преди 10-15 години,” казва той.

Според него артистите от бивша Югославия могат да се поучат и от прецеденти другаде в Европа, където са преодоляни подобни стари проблеми.

Някои бивши югославски артисти се интересуват от концепията на ARTE. Този телевизионен канал за култура излъчва от 1992 г. с цел да заличи разделенията между Франция и Германия - двете страни, които три пъти са воювали помежду си от 1870 г. насам, но днес са опора на ЕС.

Майкъл Страйер, връзки с обществеността на канала казва, че ARTE се готви да излъчва на територията на цяла Европа. „Опитваме се да помогнем на хората да разберат и да уважават културата на другите. Ако не уважавате съседа си, не можете да живеете заедно.”

Райко Гърлич все пак счита практиката в скандинавските страни за по-подходящ пример за бившите югославски републики. Финландия, Дания, Швеция и Норвегия са имали трудна история, белязана с войни и враждебност. През последните няколко десетилетия те разработиха много механизми за улесняване на съвместна дейност, както и културна политика.

Както казва Пер Свенсон от Съвета за шведско изкуство, „Културното сътрудничество на страните от Севера е важно, защото много неща ни обединяват. Ние сме малки народи на края на Европа, имаме обща история и традиции, а и, разбира се, важно е да си в добри отношения със съседите си.”

Колегата му от финландския Съвет по изкуствата Саха Хану също смята така: „Съвременното културно сътрудничество между Северните страни е много тясно, министрите на образованието и културата се срещат редовно, има много фондации за културна дейност и директното взаимодействие между самите артисти и културните институции е много активно.” Според Хану „това сътрудничество е не просто важно, то е естествено.”

Цвиянович смята, че това е обнадеждаващ пример за региона, тъй като скандинавските страни „имат история, много подобна на тази на балканските държави.” „Смятам това за голяма възможност за нас самите, тъй като и ние сме много държави, разположени на малка територия,” добавя той.

Така смята и Райко Гърлич: „Има голямо сходство между нас и скандинавските страни. Много е трудно да намериш датски филм без участието на Швеция и Норвегия. Въпреки заможността си, малките страни се стараят да се обединят и да използват така нареченото пространство на сходна чувствителност за свой основен пазар.”

Няма готовност за скандинавския модел, засега

Бившите югославски държави трябва да извървят още път, преди да осигурят дори най-прости условия за осъществяване на такова сътрудничество. Трябва най-малкото да бъдат регулирани на регионално ниво правата за интелектуална собственост, за да се ограничи пиратството.

Освен това скандинавските държави имат специални съвместни регулации, подкрепяни от правителствата, гражданското общество, професионалните асоциации и частни фондации. Още един проблем е децентрализацията. Бюджетите на много северни местни власти и градски администрации са с размер, почти равен на този на държавата. Балканите са много далече от това положение.

Но Томас Бокстад от Министерството на културата на Швеция казва, че в моделите на културно сътрудничество, прилагани от северните държави, няма нищо уникално. „Ако разгледате новата система за поддръжка на културата в скандинавските страни, ще видите, че тя може да бъде приложена и в Европа, и другаде,” казва той.

Както посочва Пер Свенсон, важен фактор за успеха на Швеция в стремежа й към културно сътрудничество е политиката, която не набляга на стриктно „шведска култура”. „Националната стратегия подчертава значението на интернационализма и различността,” казва той. Ето защо въпреки конфликтите в миналото „Швеция и Дания работят прекрасно заедно, както в рамките на системите за сътрудничество на северните култури, така и извън нея.”

Въпреки, че културните ко-продукции и сътрудничество между Хърватия, Босна и Херцеговина и Сърбия вече се развиват със собствена енергия, правителствата и професионалните организации несъмнено също трябва да положат усилия и да подкрепят динамиката на естествения интерес, езиковата прилика и пазара.

Без това, според Милена Драгичевич Шешич, примерите на сътрудничество зависят от „личната инициатива”, и макар че „това може да продължи дългосрочно, то не може да промени общата картина.”

Все пак тя е оптимист, че процесът ще набере сила и ще помогне за заличаването на раните от войната, която отдалечи региона от останалата част от Европа. Дори скептиците смятат, че културата може би държи ключа към цялостното подобряване на мобилността, тъй като бивши врагове и взаимни жертви имат възможност да успокоят страховете и предразсъдъците си, натъквайки се на културните продукти на другия.

„Ако бъдем обективни, смятам, че културата може да изиграе положителна роля в помирението и е възможно това да е една от ключовите й роли - казва Лончар, - Може би децата ни, които не носят товара на това, което преживяхме, ще могат да разивят различен поглед към нещата.”