Богатите държави отвличат спортните таланти на бивша Югославия

Десетки хиляди жители на Белград посрещнаха като герои сръбските тенис-звезди Ана Иванович, Йелена Янкович и Новак Джокович след тяхното зашеметително представяне на френския турнир Ролан Гарос през юни 2007 г.

Малцина в ликуващата тълпа знаеха, че техните спортни идоли можеха със същия успех да радват феновете на Великобритания, Австралия или друга страна, тъй като и тримата са получавали изкусителни оферти да сменят гражданството си. Бащата на Ана Иванович Мирослав казва, че дъщеря му е отказала много такива предложения, включително от Австралия.

„Паспорт от Австралия, Съединените Щати или Европейския съюз увеличава с 10 до 20 пъти пазарната стойност на един спортист, което означава, че състезателите от тези страни получават несравнимо повече пари от спонсори,” – казва той. Освен това те си спестяват неприятностите да си вадят визи – нещо, което дори участниците в топ-турнирите не успяват да избегнат, въпреки че новият визов режим на ЕС ще направи процедурата по-лесна от следващата година.

„Когато беше млада и пълна с идеи, обмисляше възможността да приеме чуждо гражданство, - казва Иванович. – Имаше много предложения, някои направо прекалено добри, за да са истина. Но в момента, в който започна да печели добре от играта си на тенис, тя спря да мисли за смяна на гражданството си.”

През 2007 г. британската тенис асоциация се свързва с родителите на Новак Джокович и им съобщава, че той би могъл да получава много по-добро спонсорство и подкрепа, ако играе за Великобритания. Сблъсквайки се с истеричната реакция на сръбски, британски и други медии, той отказва.

Но много други балкански спортисти, които се натъкват на ограничения в професионалното си развитие, приемат подобни предложения. Синът на известния баскетболен треньор Светислав Пешич Марко, който изведе Югославия до златни медали на Европейското първенство през 2001 г. и на Световното през 2002 г., например, прие германско гражданство.

„Първо отказах германски паспорт от чувство за патриотизъм, но после изпаднах от югославския отбор, а исках да играя в големите международни съревнования - казва той, – Така че се вслушах в съвета на родителите си и осъществих мечтата си, играейки за Германия.”

Да остана, или да напусна?

В страна, която продължава да се съвзема от десетилетие на войни и международна изолация, прекарано под управлението на Слободан Милошевич, много от сръбските топ спортисти обмислят, дали да не направят подобна крачка.

Проучване сред 100 атлети, осъществено специално за тази статия показа, че 54% биха обмислили такова предложение. 30% от тях казват, че основният им мотив е финансов, докато 18% изразяват недоволство от правителствената политика в областта на спорта. Около 16% се позовават на визови проблеми, а 8% вярват, че могат да постигнат по-добри резултати, ако се състезават за други страни. Никой от запитаните не посочва политически мотиви. Проучването показа, че 54% нямат мнение по въпроса дали смяната на националната принадлежност има морална страна. 26% оценяват подобна стъпка като положителна, а 20% смятат, че тя е грешна.

Що се отнася до приемащите страни, 54% от запитаните казаха, че биха преминали към всяка държава, която им предложи добра сделка, 12% назоваха Италия и 5% - Съединените Щати. Някои от тях цитираха Франция, Швейцария, Германия и други.

Ясна Байрактаревич, преподавател по психология в Сараевския университет коментира, че резултатите от проучването не са изненадващи. Според нея и в другите страни, които се обособиха след разпадането на бивша Югославия, интересът към емиграция е подобен, и това „в никакъв случай не бива да се определя като непатриотична позиция.”

„Всяка страна, която е неспособна да осигури на спортистите си елементарни условия да се състезават, е обречена на подобна криза”, отбеляза тя. Според нея краткото време, минало след уреждането на политическата ситуация в района, е още една важна причина за колебанията на спортните звезди: „Държавите, наследили бивша Югославия, са по-млади от повечето си съвременни спортисти, така че е много неясно доколко те са в състояние да се идентифицират с тези нови политически формирования.” 

Преди всичко, те искат да пътуват

Една от причините да сменят националността си е сегашният затегнат визов режим, наследен от разпада на бивша Югославия. Въпреки че е звезда в Сърбия, Ана Иванович продължава да се реди на опашка пред посолствата, за да получи пътна виза. „Тя често е притисната от сроковете, и се налага да виси пред посолствата за визи буквално часове преди полета,” казва баща й Мирослав.

За радост повечето спортисти може би няма да преживяват тази неприятна ситуация още дълго. На 18 септември ЕС подписа визови споразумения с Албания, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора и Сърбия. Те ще позволят на определени категории граждани да уреждат по-лесно пътуванията си. Договорът, който се очаква да влезе в сила от януари, ще облагодетелства най-вече спортисти, студенти, бизнесмени и журналисти. За тях изваждането на визи ще е по-лесно, а и по-евтино – 35 евро, почти наполовина от стандартната цена.

Топ-тенисистката на Сърбия Йелена Янкович е преминала през ситуация, подобна на тази на Ана Иванович. В интервю за сръбския седмичник „Илюстрована политика” тя казва, че когато пътува, носи със себе си четири залепени един за друг сръбски паспорта. 

„И четирите са пълни с визи, и това често обърква служителите по паспортния контрол – те питат колко души пътуват с мен - казва тя, – Когато проумяват, че и четирите паспорта са мои, ме молят аз да намеря визата си за тяхната страна, защото би им отнело твърде много време да я търсят.”

Мирослав Иванович, чието семейство се е преселило в Швейцария преди няколко години, но е запазило сръбските си паспорти, казва, че последните промени в ЕС не са достатъчни. Той иска топ-състезателите на Сърбия да получат дипломатически паспорти „като лица, които значително подобряват международната репутация на страната.”

Спортът като семеен бизнес

Семействата на спортните звезди в Сърбия казват, че се налага да вършат сами много работа, която в развитите страни се поема от държавата.

Според 71-годишната треньорка по тенис Елена Генчич, която е открила Новак Джокович, Моника Селеш и други таланти, семействата често компенсират отсъствието на институционална помощ. „Ако упоритият баща на Новак не беше направил толкова лични жертви, момчето никога нямаше да се превърне в играча, който е днес,” казва Генчич.

Изключително важната роля на семействата на спортни звезди в Сърбия има и своята обратна страна, обяснява тя. Някои родители „могат да се превърнат в проблем, тъй като виждат в таланта на децата си предимно инструмент за набиране на пари. Мислят си „Ако детето ми стане богато, и аз ще стана.” И някои от тях разглеждат смяната на гражданството на детето като част от изгодна търговска сделка.”

Генчич оценява положително инициативата на бащата на Джокович, Сърджан, да открие тенис-академия в Сърбия - проект, който все още е във фаза на планиране. Новак Джокович обяснява логиката, която стои зад идеята: „Йелена Янкович отиде в Съединените Щати, Ана Иванович – в Швейцария, аз тренирах в Германия и Италия... Сърбия прелива от млади таланти, и ние трябва да направим академия, за да ги задържим тук.”

„Трудно ми е да обясня как станахме сила в тениса, с която се налага да се съобразяват, като се има предвид, че в страната нямаше основи за нашия успех. Знам през какво преминахме Ана, Йелена и аз, всичките трябваше да отидем в чужбина, за да се развием,” обяснява той.

Но нещата като че се подобряват за спортните звезди на Сърбия, намалявайки зависимостта им от родителите, или от емиграцията и приемането на чуждо гражданство.

През юли една от най-големите автомобилни компании в страната, Верано Моторс, подписа тригодишен договор за спонсорство на Ана Иванович, например. Условията на сделката остават тайна, но директорът на компанията Йован Шиян я описва като най-голямата сделка за спонсорство в историята на Сърбия, и декларира, че се опитва да подпомогне задържането на младите таланти в страната.

„Сръбските фирми трябва да дадат основание на младите спортисти да останат тук - казва Шиян, - вярваме че посоката, в която работим, ще насърчи и други таланти да тръгнат по стъпките на Ана Иванович.”

Правителството се присъедини към кампанията и новият министър на спорта Снежана Самарджич Маркович каза, че да се спре изтичането на млади таланти е приоритет. 

Според Ана Маркович от министерството на спорта правителството е предприело първите стъпки и е издало наредба, която задължава държавата да отпуска прилично възнаграждение на успешните спортисти. „Искаме да осигурим най-добрите условия за тях и онези, които печелят почести за страната, да бъдат възнаградени за това,” - казва Маркович. В момента се разработва по-всеобхватен закон за спорта, който скоро трябва да влезе за обсъждане в парламента.

Генчич също смята, че приемането на ново законодателство в областта на спорта е изключително важно. „Да работиш в клуб е много трудно, когато имаш пет или шест талантливи играчи, а средствата ти стигат да издържаш само двама от тях,” – казва тя. Условията днес са по-добри от преди, но „загубихме цяло поколение от 10 до 15 играчи през последните няколко години.” 

Един от загубените талани е Алекс Богданович, третият играч в британската ранглиста за мъже на турнира АТП, който напусна Белград на осем-годишна възраст и по-късно прие британско гражданство. През юни 2007 г. тенисистът се оттегли от Купата Дейвис, след като се оказа, че трябва да играе срещу Сърбия – тогава той заяви, че не може да се състезава срещу родината си.

Според Генчич богатите страни преди са давали гражданство на нешлифовани таланти, но сега предпочитат да измъкват утвърдени играчи, в които не се налага да инвестират и да обучават. „Затова Новак [Джокович] получи предложение за британско гражданство тази година,” – казва тя. 

Поканата към Джокович беше приета със смесени чувства в самата Великобритания, където според някои да се даде британско гражданство на родения в Канада Грег Руседски е било грешка. Други обаче подканваха британската тенис-асоциация да направи всичко възможно да привлече Джокович – апел, подет и от медиите на Съединените Щати. The Sun Sentinel във Флорида през лятото на 2006 г. призоваваше британците да направят „всичко по силите си Джокович да стане един от тях.”

„Посрещнете го царски: с ключове за Обединеното кралство. С момиче от Спайс гърлс. С ден със ски скокове с Еди Орела. С купчинка книги, подписани от Джей Кей Роулинг. С каквото си пожелае”, призоваваше публикацията. 

Довиждане, сбогом, auf wiedersehen, goodbye

Милан Яйчинович, анализатор в Загреб казва, че напускането на спортисти нанася травми на техните държави в бивша Югославия, където състезателите са придобили голяма популярност и статут на представители на нациите.

„Те са най-добрите ни дипломати - обяснява той, - Баскетболният играч Дражен Петрович и тенисистът Горан Иванишевич са направили повече за Хърватия от всякакви дипломатически усилия. Така че обществото страда, когато спортисти от държави, преживяващи трудни периоди, сменят своята националност.”

Някои спортисти се стряскат от всеобщото недоволство и си променят решението. Хърватинът Дуйе Драганя, топ-състезател по плуване и сребърен медалист от Олимпиадата през 2004 г., прие катарско гражданство като второ през 2005 г. по откровено финансови причини, като същевременно си остана гражданин на Хърватия.

„Катар ми предложи условия, за каквито един професионален плувец може само да мечтае - каза той, оправдавайки се в отворено писмо до хърватските медии през август 2005 г. Скоро след това той промени решението си. – Не можеш да си купиш щастие с пари,” отбеляза Дуйе Драганя в съобщение, че е анулирал договорката с Катар.

Според Милан Яйчинович Драганя вероятно се е огънал под натиска на обществеността, която го обвини, че е предал националните интереси на Хърватия.

Бившото дете-чудо в тениса Моника Селеш преживя подобна ситуация преди десетилетие. Родена в северния сръбски град Нови Сад, тя прие американско гражданство в пика на кариерата си през 1994 г., като предизвика презрението на мнозина в родината си.

От тогава Джокович защитава постъпката й. „Моника Селеш нямаше никакъв избор. Тя бе принудена да напусне Нови Сад и да замине за Съединените Щати поради пълната липса на възможности да тренира в родния си град – каза той неотдавна, - Хората бяха потресени от това, което тя направи, но истината е, че трябва да се появи академия по тенис в Сърбия, за да не се налага да ставаме чужди граждани.”

Една от причините за обществената нетърпимост към спортистите на бивша Югославия, които приемат чуждо гражданство е, че това е нов за региона феномен. В други страни не е така. Още от 1920-те спортистите сменят своята националност, казва Рафаел Поли от Университета Нюшател в Швейцария. Италия, например, през 1930-те привлича латиноамериканци, някои от които й помагат да спечели световното първенство по футбол през 1934 и 1938 г.

Тази практика става по-разпространена след Втората световна война, когато Франция приема футболисти и атлети от бившите си колонии, за да увеличи националните спортни постижения. Но идеята за смяна на националността сред спортистите по финансови причини остава непозната в страните от бившия комунистически блок, в това число бивша Югославия.

„Ако бяхте попитали спортистите в бивша Югославия преди 30 години дали биха сменили гражданството си, те биха били крайно изумени – казва Баряктаревич от университета в Сараево, - В онези дни спортистите заминаваха за чужбина едва в залеза на кариерите си, когато никой в собствената им страна вече не се нуждаеше от тях.”

Тенденцията достига до Балканите едва преди няколко години, след разпада на Югославия, когато особено Сърбия губи десетки топ-спортисти.

Няма официална статистика за броя на сръбските спортисти, приели чуждо гражданство, но изследване, проведено за целите на този анализ, установи че поне 30 са направили това от края на 1990-те насам. Някои от тях са преминали дори към съседни, някога социалистически страни като България и Унгария. Наташа Янич спечели златен медал в дисциплината кану за Унгария на Олимпиадата в Атина, например, а Ненад Пулезович, Никола Еклемович и Бояна Радулович се присъединиха към унгарски хандбални отбори. Зоран Янкович играе в българския национален отбор по футбол.

Сред баскетболистите Владимир Богоевич избра да играе за Германия, както и Марко Пешич, докато Душан Шакота, син на бившия сръбски треньор Драган Шакота, се присъедини към гръцкия юношески отбор.

Футболистът Даниел Богданович избра Малта и няколко други сръбски играчи кандидатстваха за малтийско гражданство. Хандбалистът Арпад Стербик се състезава за Испания. Още повече ирония има в случая с Бранимир Субашич, който игра за Азербайджан срещу Сърбия. Десетки спортни звезди сега имат двойно гражданство.

Докато богатите страни в Персийския залив като Катар и Бахрейн предлагат големи суми на чужди спортисти от световна класа с идеята да се превърнат в значими спортни сили, някои африкански страни прибягват до отчаяни стъпки да предотвратят изтичането на таланти. През април 2005 г. Кения заяви, че ще прогонва спортисти, които приемат катарско гражданство и продължават да живеят в родината си.

Рафаел Поли казва, че традиционната представа за спорта като ключов инструмент в изграждането и утвърждаването на националната идентичност започва да се променя. „Поразително увеличаващата се миграция на спортистите доведе до ситуация, в която съставът на националните отбори има малко общо с традиционните представи,” казва той.

За да овладее растящото объркване, световната асоциация по футбол ФИФА постанови през март 2004 г., че спортисти, сменили националната си принадлежност, могат да представят новата си родина едва след като живеят поне две години в нея. Международната асоциация на лекоатлетическите асоциации, IAAF, през 2005 г. прие подобни стандарти, изискващи спортистите да са прекарали поне три години в страната.

Европейски експерти твърдят, че реформата в тази област е закъсняла. За неотдавна приетата от Европейската комисия Бяла книга за промени Михал Креза, оглавяващ отдела за спорт в Комисията казва: „Нараства необходимостта да се въведе някакъв ред в тази област. Свободата на движение е основно човешко право, гарантирано и подкрепяно от Комисията, но що се отнася до спорта, са необходими някои ограничения.”

Джоан ван Селм, експерт по миграцията във Вашингтон смята, че спортистите се ползват с твърде много привилегии при смяната на националната си принадлежност. „На един обикновен имигрант му трябват средно над 10 години да получи ново гражданство в Европа, и има изискване кандидатстващите да живеят в приемащата ги страна – казва тя, - Един спортист може незабавно да стане белгийски гражданин дори никога да не е живял в Белгия; а марокански имигрант може да има проблеми, дори и след като много години е работил и плащал данъци в Белгия.”

Марко Пешич си дава сметка, че постиженията му в баскетбола са помогнали да вземе германско гражданство само за два месеца. Стандартната процедура отнема няколко години. „Има общ интерес и това е решаващо,” казва той.

Но и на атлетите не им е лесно

Урош Младенович, преподавател по психология в университета в Нови Сад казва, че смяната на националността може да е стресираща и за тях.

Докато Марко Пешич не срещна затруднения да вземе бързо германско гражданство, той казва, че му липсва да играе за собствената си страна. „Винаги съм съжалявал, че не ми достига страстта на Владе Дивац, Деян Бодирога, Предраг Данилович и други сръбски спортисти, които играят за родината си,” казва той.

„Никога не съм изпитвал вътрешен импулс да си сложа ръката на сърцето, докато звучи германският национален химн. Благодарен съм на Германия за всичко, което е направила за мен, имах добра кариера и направих пари тук, но съжалявам, че никога не съм играл за родната си страна.”

Някои спортисти биват наказвани, когато изглежда, че забравят към кого трябва да са лоялни. Хърватската състезателка по плуване Мирна Юкич, която прие австрийско гражданство през 2000 г., прекрачи червената нишка - тя беше забелязана да скандира за Хърватия по време на тенис-състезание между Австрия и родината й. Местните медии злобно коментираха, че сърцето й очевидно „бие за грешната държава” и някои спонсори дори заплашиха да отменят договорите си с нея.

„Поддържах родната си страна, но не бях срещу Австрия – обясни обърканата Юкич, – Тези, които смятат, че съм дошла в Австрия само за пари, както може да им се е сторило от кадрите по телевизията, грешат.”

Увеличаването на фондовете, по-добрите условия и новите спортни академии могат да забавят, или дори преобърнат изтичането на спортни таланти, но според Урош Младенович и националното самочувствие е важен фактор.

Сръбски атлети и национални отбори подобриха представянето си, настоява той, след неотдавнашната раздяла на Сърбия с трудния й „държавен съюз” с Черна гора – това най-накрая им позволи да се идентифицират с истинската им страна.

Свободната конфедерация, последна реликва от съставената от шест републики бивша Югославия, не събуждаше национален плам, тъй като беше считана за изкуствено създадено държавно формирование, при това с изтекъл срок на годност.

„Всяка личност, особено един спортист, има нужда да е част от общност – казва Младенович, - Основното е, че ако страната ми е силна, аз искам да се идентифицирам с нея и това е добре за самочувствието ми. Затова и спортисти от Германия, Великобритания, Франция и други развити страни рядко сменят своята национална принадлежност.”