EnglishМакедонскиShqipSrpskiRomână Article

Неудобни истини: военните престъпления на Балканите

Елира Чанга Прищина, Тирана, Загреб, Берлин и Брауншвайг

Из целите Балкани, много от оцелелите след кървавите конфликти през 1990-те все още не знаят какво се е случило с изчезналите им близки. В Косово, дори говоренето за страданието на други етнически общности е строго табу. Каква е надеждата за траен мир и помирение?

Несрете Кумнова създава сдружението Майчин плач, след като синът й изчезва по време на войната в Косово (Снимка: Елира Чанга)

“Ако костите на сина ми бяха намерени, поне щях да имам място, където да го оплаквам,” казва Несрете Кумнова. Нейният 21-годишен син е отвлечен по време на войната в Косово от сръбските сили в град Дяковица, чието населението се състои главно от етнически албанци.

Докато не разбере със сигурност какво се е случило със сина й – без значение колко болезнена може да е истината, Кумнова не си представя как може да живее в мир със сърбите, а още по-малко да им прости.

“Съвместно съществуване? Няма начин. Помирението не е възможно, освен ако раните ни не се излекуват. Дори не мога да виждам сръбски служители в правителството на Косово или да чувам сръбски език. Това е неморално и неетично, преди съдбата на синовете ни да е ясна,” заявява тя.

Кумнова е убедена, че сръбските сили са убили сина й, след като той е прибран на 31 март 1999 г., заедно с повечето възрастни мъже от албански етнос в Дяковица, град на 80 км западно от столицата Прищина.

Синът й е само един от 1 904 изчезнали косовари от всички етноси, според списъка на Международния комитет на Червения кръст. Тя далеч не е единствената, която не може да прости, нито да се примири със загубата си.

Най-малко 750 000 косовски албанци са принудени да напуснат Косово в периода между края на март и началото на юни 1999 г., когато сръбската армия започва операцията Подковица, според Международния наказателен трибунал за бивша Югославия (МНТБЮ) в Хага.

Броят на загиналите косовари до края на кампанията на НАТО през юли 1999 г., според изчисления на МНТБЮ, достига до 13 500, сред които 10 356 са етнически албанци.

Въпреки, че мащабът на насилието, понесено от албанското етническо население далеч надхвърля това, преживяно от другите етнически групи, всички те – включително сърби, албанци, смятани за лоялни към Сърбия, роми и египтяни – страдат по време на и след конфликта. Много от тях все още не знаят какво се е случило с изчезналите им близки.

Но не само пред Косово стои предизвикателството да постигне траен мир и помирение след края на брутална война.

Балканските войни започват в Хърватия през 1991 г. и конфликтът се разпростира до Босна през 1992 г. Нарушения на човешките права се извършват от всички страни, но сръбските сили за сигурност и военнизирани отряди водят в извършването на ужасяващи кланета, етническо прочистване, мъчения, изнасилвания и използването на концентрационни лагери.

Само в Босна и Херцеговина (БиХ) броят на жертвите е 100 000, според Центъра за изследвания и документация в Сараево. От тях 65 процента са бошняци (босненски мюсюлмани), 25 процента са етнически сърби и осем процента – етнически хървати.

В травматизирани, следвоенни общества осъдените военнопрестъпници често се смятат за национални герои – по-скоро защитници отколкото извършители на военни престъпления.

За разлика от Германия, на правителствата на балканските държави все още им предстои да спонсорират програми и кампании с висок профил, които да образоват гражданите за миналото. Повече от 60 години след края на Втората световна война, германската държавата продължава да преследва съдебно заподозрени военнопрестъпници, да компенсира жертвите и да поддържа центрове за документация.

Миналото се погребва, а не се гледа в лицето

От съседите си БиХ, Хърватия и Косово, Сърбия се смята за извършител на най-тежките военни престъпления, извършени на тяхна територия. Според Центъра по хуманитарно право в Белград, Сърбия е изправила над 47 заподозрени пред МНТБЮ, докато местни съдилища разглеждат делата на 383 души, от които 143 са подведени под отговорност и 68 са осъдени. И все пак, много малко сърби си дават сметка за мащаба на престъпленията, извършени от тяхно име по време на управлението на Слободан Милошевич.

“Сътрудничеството с МНТБЮ все още се възприема като изтощително задължение, нужната цена за присъединяване към Европейския съюз,” казва Наташа Кандич, директор на Центъра по хуманитарно право.

Когато от Сърбия се очакваше да предаде ключови заподозрени военнопрестъпници, включително Радован Караджич и Ратко Младич, тя се бавеше съществено. Двамата се укриват, като Младич остава в нелегалност в продължение на 15 години, въпреки че е обявен от МНТБЮ за главния извършител на клането през 1995 г. на около 8 000 мюсюлмански мъже и момчета в Сребреница, източна Босна.

Младич най-накрая е предаден на МНТБЮ през май тази година, след като става ясно, че кандидатурата на Сърбия за присъединяване към ЕС зависи от предаването на граждани, издирвани във връзка с военни престъпления.

Деян Анастасийевич е сръбски журналист, който от много години разследва военните престъпления от 90-те. В блога си за Балканската мрежа за разследващи репортажи, той пише: “Повечето сърби не са убедени, че Младич е виновен за каквито и да било военни престъпления, но въпреки това нямат нищо против арестуването му, доколкото то би довело до членство в ЕС, който те виждат като обетована земя, където парите растат по дърветата.”

“Това е перфектна илюстрация на стремежа на Сърбия да погребе миналото си, без всъщност да се изправи лице в лице с него. Дори когато са изправени пред неопровержими доказателства, хората са склонни да свият рамене и да кажат, че ‘лоши неща се случват по време на война’ и след това да сменят темата.”

Таня Матич, журналист, който отразява делата за военни престъпления, гледани от МНТБЮ за новинарската агенцията SENSE, е силно критична към ръководството на Сърбия.

“За да може Сърбия да се изправи лице в лице с миналото, политиците й трябва ясно да осъдят военните престъпления на собствената си страна, не да правят изявления, които поставят военните престъпления на всеки на едно и също ниво, като по този начин оправдават престъпленията,” казва тя.

Защитници, а не извършители

Докато повечето албанци в Косово знаят, че Сърбия се е провалила в съдебното преследване на множеството военнопрестъпници, заподозрени в извършване на жестоки престъпления срещу етническото албанско население, повечето сърби в Косово вярват, че правителството на Косово, съставено от албанско мнозинство, не е успяло да осъди или накаже етническите албанци, отговорни за извършването на военни престъпления по време и след въздушните удари на НАТО през 1999 г., които в края на краищата довеждат до изтеглянето на сръбските сили от Косово.

След завръщането си у дома, част от албанските бежанци смятат, че сръбското население е отговорно за извършеното от силите на Слободан Милошевич. В резултат, сърбите са подложени на директни атаки, прогонвани са насилствено от домовете си или сами изоставят къщите си от страх, че ще бъдат подложени на отмъстителни атаки.

Бащата на Небойша Перич е убит скоро след края на войната в Косово (Снимка: Елира Чанга)

40-годишният Небойша Перич живее в град Грачаница, на 10 км от столицата Прищина, където преобладаващото население е сръбско. Той е твърдо решен да остане в Косово, въпреки продължителните си подозрения, че местни албанци са отговорни за отвличането и убийството на баща му в края на 1999 г.

Докато Небойша иска двете му деца, на пет и три години, да пораснат в Косово, той казва, че помирението би било възможно само когато истината най-накрая бъде установена.

“Искам децата ми да имат бъдеще тук, но също така искам истината за баща ми. Мисля, че всички сърби, които живеят тук, искат едно и също нещо,” казва той.

“Лично аз знам, че много сърби бяха убити, особено след войната в Косово... трябва ни международно разследване, защото сърбите тук не могат да повярват, че едно албанско разследване би разгледало тези въпроси,” казва Йелена, 33-годишна домакиня от сръбски етнос в Грачаница.

През юни тази година, правителството на Косово основава Института за военни престъпления, чиято цел е безпристрастното разследване и документиране на зверствата, извършени по време на войната.

И въпреки това, поради голямото недоверие и враждебност от всички страни, ще е нужно дълго време, преди която и да е организация успее да спечели доверието на всички етнически групи.

Чуждестранни прокурори и съдии са обработили повечето дела за военни престъпления в Косово - общо 58 до момента, според Центъра по хуманитарно право. И въпреки това, тези дела не са спомогнали етническите албанци да приемат, че техните хора изобщо са извършвали насилствени нападения срещу сърбите, въпреки констатациите на разследванията и съдебните дела на МНТБЮ.

“Това са измислици, никой албанец не може да е извършил подобно нещо. Сърбите ни убиваха и измъчваха, а сега ние (косовските албанци) сме обвинени в отвличането, измъчването и убиването на сърби. Не мога да вярвам на тези лъжи,” казва Арменд, 30-годишен таксиметров шофьор в Прищина.

Йехона, 35-годишна албанка, която работи в офис, казва: “Трябва да внимаваме и да разграничим между отделните престъпления, извършени като отмъщение и организираните престъпления срещу една общност или население.”

Като се изключи основаването на Института за военни престъпления, правителството до голяма степен е оставило усилията за постигане на истина и помирение в ръцете на няколко неправителствени организации и групи, като Хуманитарния правен фонд в Косово.

Беким Блакай, ръководител на Хуманитарния правен фонд в Косово, преглежда онлайн страниците на косовската Книга на паметта (Снимка: Елира Чанга)

Беким Блакай, ръководител на Хуманитарния правен фонд в Косово, създава Книга на паметта; централен регистър за всички мъртви и изчезнали косовари, към който роднини и приятели могат да добавят информация и от който могат да се разберат подробности относно това, къде последно са видени близките им.

Той казва, че все още е “табу да се говори за жертвите от другите общности” в Косово и ще продължи да бъде така, докато заподозрените военнопрестъпници от всички страни не са изправени на съд и подведени под отговорност за действията си.

Мати Ратикайнен е главният следовател в комисията по разследване на военни престъпления на ЕУЛЕКС, полицейската и правосъдна мисия на Европейския съюз в Косово.

Подчертавайки, че в момента има 70 дела в ход, той казва, че свидетелите не са склонни да застанат пред съда и че много етнически албанци са против съдебното преследване на известни бойци от Армията за освобождение на Косово (AOK), които те считат за борци за свобода и национални герои.

След като са потискани в продължение на години през 90-те, етническите албанци започват да търсят по-голяма свобода от Белград и тогава се ражда АОК. През 1997 г., АОК вече започва да нанася атаки върху сръбската полиция и военни мишени, което от своя страна води до брутално смазване от силите на Милошевич.

“Имали сме трудности в делата, където са замесени бойци от АОК, открили сме доказателства, но е трудно да убедим свидетелите да свидетелстват открито. В същото време, винаги има протести, когато повдигнем обвинение срещу бивши членове на АОК,” обяснява Ратикайнен.

Бавна промяна в нагласите в Хърватия

В Хърватия, много хора са против изправянето на съд за военни престъпления на собствените им бойци, тъй като те се смятат за жертви на сръбската агресия, принудени да се борят, за да защитят границите на страната си.

Тази година, общественото недоволство се надигна, а подкрепата за МНТБЮ спадна рязко, след като трибуналът издаде присъда от 24 години затвор на хърватския генерал Анте Готовина.
 
Готовина води хърватските сили по време на военната офанзива – операция “Буря”, чиято цел е възстановяването на контрола върху района Крайна през 1995 г., който тогава е под сръбски контрол. Според МНТБЮ, по време на офанзивата са убити най-малко 150 сърби, а около 200 000 сърби бягат в съседна Сърбия, повече от които така и не се завръщат.

Като се има предвид, че тази офанзива осигурява независимостта на Хърватия и за нея се смята, че е сложила край на четири години кървави битки, Готовина широко се счита за национален герой.

Събитията от 1991 г. са пресни в спомените на хърватите. По това време, с помощта на югославската армия, съставена главно от сърби, както и на Белград, хърватските сърби декларират около една трета от територията на Хърватия за независима, под името Република Сръбска Крайна.

Град Вуковар е сринат със земята в първите месеци на войната. Лиляна Алвир, хърватка от Вуковар, губи както годеника, така и брат си по време на завладяването на града.

Алвир е само на 21 години, когато е заловена от сръбските сили. Връщат я в дома й след три дни, като част от размяната на затворници, но годеникът й и брат й изчезват завинаги.

“И до сега няма покой нито за мен, нито семейството ми. Не знаем дали брат ни е жив или мъртъв. Страхуваме се да запалим свещ, защото не искаме да го смятаме за загинал, но ни е страх и да не му запалваме, защото всички имат свещ, освен него,” казва тя.

Марица Сеатович, сръбкиня от хърватското село Нова Субочка, също  призовава виновниците да бъдат наказани. Тя загубва съпруга си през 1991 г. по време на конфликта и казва, че на убийците му така и не им е поискана сметка.

Весна Тершелич, ръководител на Документа, казва, че съдебните дела на МНТБЮ срещу хърватските бойци остават крайно непопулярни (Снимка: Елира Чанга)

“Отидох до съседното село за три дни и когато се върнах, намерих съпруга си убит, заедно с други двама съседи. През годините разбрах кои са убийците – шест хърватски войници... Погребах съпруга си преди 20 години, а все още трябва да живея с това,” казва тя.

Весна Тершелич е ръководител на Документа – център, създаден с цел насърчаването на всички нива на хърватското общество да приемат, че военни престъпления са били извършвани от страната както на сърбите, така и на хърватите.

“Виждаме промяна в отношението на хората през всичките тези години, но тя не е достатъчна. Хърватските медии не се интересуват от отразяването на делата за военни престъпления. Те не само биха информирали обществото какво се случва в съда [МНТБЮ], но също така биха образовали и убедили хората да осъдят такъв вид престъпления,” казва тя.

Като илюстрация на разликата между теоретичното съдебно преследване на военнопрестъпници и реалността в случаите, когато обвиняемият е от собствената страна, тя цитира национално проучване, извършено от центъра през 2006 г., според което 61 процента от хърватите смятат, че всички военни престъпления трябва да бъдат разследвани и наказани. Този процент спада рязко, когато участниците в анкетата са запитани дали подкрепят Готовина да бъде даден на съд.

Дамир Грубиша, професор в Загребския университет, обяснява: “Дела като това [с Готовина] смесват военните престъпления с национализма, което не е добре.”

Наскоро, хърватското правителство предложи ново законодателство, което би отхвърлило обвиненията във военни престъпления, издадени от Белград.

Инициативата привлича остри критики. След публикацията на доклад на Амнести Интернешънъл през октомври, ЕС остро изкритикува Загреб, твърдейки, че политиците ухажват избиратели, които са силно против съдебното преследване на военни престъпления, в навечерието на парламентарните избори през декември.

Германия застава лице в лице с миналото

Въпреки, че събитията в Германия по време на Втората световна война не могат да се сравняват директно с тези от Балканските войни, начинът, по който германското общество продължава да стои лице в лице с миналото си може да послужи като поучителен пример.

Германия не е забравила жертвите на Втората световна война, включително шестте милиона евреи, убити по време на Холокоста.

В Еврейския музей в Берлин се пазят фактически доказателства и истории от живота и съдбата на еврейския народ, заедно с лични вещи и копие на газова камера.

Таня Петерсен, програмен директор в музея, подчертава, че е важно германците да разберат историята на отношенията между еврейската общност и други части на обществото преди, по време на и след войната.

И все пак, тя подчертава, че на Германия й е отнело десетилетия да достигне този момент, както се вижда от факта, че музеят е открит едва през 2001 г., повече от 50 години след края на Втората световна война.

Днес в Германия има много центрове, които се занимават с документирането на престъпленията от нацистката ера.

Фондацията Памет, отговорност, бъдеще (Erinnerung, Verantwortung, Zukunft) компенсира семействата и наследниците на жертвите, като се финансира съвместно от германското правителство и от частния сектор.

Ралф Посекел, програмен директор на фондацията, казва: “Образованието е най-добрият начин да се разбере миналото, така че учебниците по история остават ключът към научаването на истината.”

Пренаписването на учебниците по история

Изследователят Георг Стьобер казва, че в миналото немските учебници не са преподавали за нацистките военни престъпления (Снимка: Елира Чанга/ Elira Çanga)

Георг Стьобер, 63-годишен изследовател в Института за международни изследвания на учебници Георг Екерт, казва: “Когато бях в училище в началото на 60-те, не обсъждахме много Втората световна война и германската роля.”

Опитът на колегата му, 32-годишната Алмут Столетцки, е напълно различен.

“По време на ученическите ми години, в периода между 1980 и 1990 г., не само се говореше за Холокоста и за избиването на евреите, но и в много случаи ни даваха като задача да отидем и да посетим възпоменателни места или семейства на жертвите,” спомня си тя.

Ханес Грандиц, ръководител на отдела за Югоизточна Европа в Университета Хумболт в Берлин, казва, че германският опит може да предложи полезни уроци за Балканите.

“Откриването на истината и разбирателството е дълъг процес, но хората на Балканите трябва да говорят и да се изслушват един друг. Това, за съжаление, не се случва много често,” казва той.

Обратно в Косово, перспективата етническите сърби и албанци да се разбират и да приемат болката едни на други е далечна.

За косовари като Кумнова и Перич, да разберат какво се е случило с техните близки е само първата стъпка към разбирателство, а може би и към прошка.

Ако темата за жертвите не бъде приключена и ако докато дори споменаването на страданията на ‘другите’ остане табу, етническите сърби и албанци ще останат разделени за много години напред.

Елира Чанга е журналист в Тирана. Тази статия е изработена в рамките на Балканската стипендия за отлични постижения в журналистиката, инициатива на Фондация Робърт Бош и Фондация ЕРСТЕ в сътрудничество с Балканската мрежа за разследващи репортажи.

Topic

Topic 2011: Justice

The topic for this year’s programme is justice and fellows are investigating subjects as diverse as privatisation, organised crime, employment law, rape convictions and extradition treaties.

Diary

19 Dec 2011 / 16:56

Alumni Funding: Opportunities for Years to Come

Altin Raxhimi
19 Dec 2011 / 16:44

‘A Perfect Opportunity to Take Your Story a Level Further’

Nikoleta Popkostadinova
09 Nov 2011 / 10:41

The Fellowship: ‘It Was Worth It!’

Juliana Koleva
23 Sep 2011 / 12:38

Macedonia’s American Dream

Slobodanka Jovanovska
22 Sep 2011 / 09:55

EU Rules Benefit Croatian Jobseekers

Ruzica Matic
20 Sep 2011 / 10:51

The Fellowship Endgame

Jelena Kulidzan
14 Sep 2011 / 10:45

Sofia’s Schengen Compromise

Juliana Koleva
12 Sep 2011 / 12:44

The Story Ends, Almost

Elira Canga
08 Sep 2011 / 10:30

The Final Countdown

Dollores Benezic
03 Aug 2011 / 11:29

UK Rape Survivors Demand Justice

Jelena Kulidzan