МакедонскиGreekRomânăSrpskiShqipBosanskiEnglish

Кръвни връзки

Таня Матич Белград, Нови сад, Сараево и Берлин

Децата на обвиняемите във военни престъпления през войните в бивша Югославия разказват как обвиненията са ги засегнали и защо са останали лоялни към бащите си.

Един пролетен ден 26-годишната Биляна пристига в дома на родителите си в Белград с вълнуваща вест - открила е, че е бременна, и няколко дена по-рано тайно се е омъжила за приятеля си.

Баща й Мицо Станишич обаче също има новини за споделяне. Същата сутрин през март 2005 г. трибуналът в Хага го е обявил за обвиняем в престъпления срещу човечеството, извършени в качеството му на министър на полицията на босненските сърби през периода на войната.

“Това беше най-травмиращият ден в живота ми,” казва Биляна.

Докато тя прекарва същата вечер удома, обляна в сълзи, баща й преживява първата си нощ в затворническа килия в Холандия - подведен под отговорност за извършени от сръбските въоръжени сили преследвания, убийства и мъчения на мюсюлмани и хървати в Босна и Херцеговина през 1992 г. Според окончателния обвинителен акт той не е предотвратил военни престъпления, които са довели до смъртта на над 1700 души.

Осем години по-късно той е осъден заедно с още едно бивше високопоставено лице - босненски сърбин, на 22 години затвор за участие в “съвместни престъпни дейности”, целящи “трайното премахване на боненски мюсюлмани, босненски хървати и други хора с различна от сръбската националност от територията на планираната сръбска държава”. В момента той чака резултата от обжалването на присъдата си.

Подобно на Биляна, деца от десетки семейства на Балканите са станали свидетели родителите им да се изправят пред трибунала заради зверствата, извършени през войните от 1990-те, в които са убити над 130 000 души, и милиони са прогонени от домовете си с разпадането на Югославия.

Биляна, дъщеря на Мико Станишич, Белград

Снимка: Бранимир Млиованович

Как тези обвинения засягат живота на синовете и дъщерите, и тяхното мнение за бащите им? Балканската мрежа за разследващи репотражи поиска интервюта с порасналите деца на над 20 обвиняеми - сърби, хървати и бошняци.  Семействата на петима от тях - трима сърби и двама босненци, се съгласиха да говорят.

Някои от техните възгледи отразяват популярните виждания на сънародниците им. Докато сърбите смятат, че трибуналът работи предубедено срещу тях, босненците си обясняват присъдите срещу техни сънародници със стремежа на съда да спази етнически квоти. Всяко семейство, обаче, има своята история.

Шок и неверие

По заръка на баща си, Биляна и нейната по-малка сестра Бояна не са следили процеса на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия.

“Никога не сме присъствали на процеса, тъй като татко не искаше,” казва Биляна - слаба, тъмнокоса жена, която неотдавна се е дипломирала като журналист и сега прави докторат. “Той ни каза да използваме живота си по най-добрия начин, по който можем, и ни забрани да използваме неговия случай като извинение за личните ни провали.”

Но Биляна и майка й са гледали предавано на живо от Хага произнасянето на присъдата на Станишич на 27 март 2013 г.

Биляна казва, че е приела присъдата спокойно, тъй като е знаела, че тя не е окончателна и баща й ще я обжалва. Майка й е припаднала, макар че е опитен психотерапевт с репутацията на най-силния член на семейството.

Бояна, която тогава е била на 19, не е гледала предаването. Научила е за 22-годишната присъда на баща си по-късно от сестра си. Първата й мисъл била, че срокът й е с продължителността на целия й живот досега.

Бившият босненски сръбски министър на вътрешните работи Мико Станишич празнува втория рожден ден на дъщеря си Бояна, октомври 1995 г.

Снимка: личен архив на семейство Станишич

Родена в разгара на босненската война през 1993 г., Бояна силно прилича на баща си и има особено силна връзка с него. Разказва за часовете, които е прекарала на скута му в центъра за задържани на трибунала, със сантиментална усмивка, спомня си, как я е държал в прегръдките си, докато заспи.

“Все едно говорят за друг човек в Хага,” казва тя, седнала в креслото в апартамента на сестра си. “Това, което съдиите казват, че е причинил на други хора, е напълно противоположно на това, което е учил мен - да бъда добър човек.”

В центъра за обвиняеми за етнически мотивирани военни престъпения, иронично, националността не е пречка за завързването на приятелства.

“Гледаме процесите на други хора, с които се запознахме там. От каквато и националност да са, им съчувстваме,” казва Биляна.

Историите на децата

Децата на обвиняемите във военни престъпления казаха пред Балканската мрежа, че измислят истории, за да обяснят на своите синове и дъщери защо дядовците им са в Хага. Въображението преправя реалността - дядовците са собственици на хотели с игрални зали, или са се преместили в чужбина, за да рисуват на спокойствие. Някои от тях вярват, че дядовците им са актьор, съдия, или на работа при Холандския крал.

Едно момченце обича да си играе до забрава с машината за бомбони в залата са посетители в центъра за задържане, и да поздравява всички преминаващи, включително “дядо Младич”, както той нарича главнокомандващия въоръжените сили на босненските сърби през войната Ратко Младич.

Бащата като беглец

Докато Станишич и други като него са се предали на съда след повдигането на обвинения срещу тях, други заподозрени за военни престъпления са предпочели да се укриват. Сред тях е бил и Горан Хаджич, бившият политически лидер на хърватските сърби, считан за отговорен за убийството, измъчването и депортирането на хървати.

На семеен обяд през юли 2004 г. Хаджич излиза от стаята, за да вдигне телефона. Връща се, за да съобщи, че трибуналът е повдигнал обвинения срещу него. Прощава се с всички и около час по-късно напуска, спомня си синът му Сречко.

“Каза на мен и сестра ми да се пазим, че всичко ще е наред, и повече не го видях до 2011 г., когато го арестуваха,” казва Сречко, тих 27-годишен студент по право.

Сречко със сестра си и с баща им Горан Хаджич в семейната им къща в Хърватия преди войната

Снимка: личен архив на семейство Хаджич

На балкона на семейната къща в северния сръбски град Нови сад Сречко и разговорчивата му майка Живка си спомнят годините, през които Хаджич се е укривал.

Разказват истории за тайни агенти, облечени като сервитьори на сватбата на сестрата на Сречко и за ранни сутрешни нахлувания в дома им на въоръжени полицаи, които ги заплашват, че никога няма да си намерят работа, докато Хаджич е на свобода. През март 2010 г Европейският съюз забранява на семейството и да пътува из страните от ЕС.

Въпреки всичко Сречко никога не развива идеята, че по-добре баща му да бъде арестуван.

“Стискахме зъби и минахме през това,” казва той. “Трябваше да подкрепям решението му, защото според него то е най-доброто, и защото съм му син.”

Сречко и майка му казват, че не знаят къде се е укривал Хаджич. Последният задържан от 161 обвиняеми от трибунала, той най-накрая е арестуван на Фрушка гора, хълмист район на около 30 км от семейната къща.

Сречко, син на обвиняемия от Хага Горан Хаджич, преглежда публикации в печата от периода, когато баща му се е укривал

Снимка: Таня Матич

Прокурорите посвещават година и половина да подготвят делото си срещу Хаджич, който е обвиняем по 14 различни случая - за престъпления срещу човечеството и други военни престъпления. Той е подведен под отговорност за смъртта на над 300 души.

Въпреки това Сречко твърди, че е убеден в невинността на баща си. Никога дори не го е питал дали е виновен, тъй като според него тази идея е абсурд.

Босна и въпросът за равновесието

В бар в малкия босненски град Високо Аднан, държавен служител на около 35 казва, че със смъртта на баща си през 2010 г. е загубил най-добрия си приятел. Аднан си спомня как е прекарвал много време с него в игра на баскетбол или в разговори.

Баща му е Расим Делич, бивш Командващ на главния щаб на армията на Босна и Херцеговина. През 2008 г. Делич бе оправдан за убийство, но е осъден на три години затвор за жестоко отношение към босненските сръбски затворници от страна на силите под негово командване.

Аднан си спомня какъв шок за него е била присъдата на трибунала, чието произнасяне е наблюдавал през стъклото на галерията за посетители в съда. Очакванията му тогава са били, че баща му ще бъде напълно оправдан и двамата ще се приберат най-после в Босна.

“Налудничаво е да осъдиш главнокомандващия армията на три години. Той или трябва да бъде оправдан, или да получи много дълга присъда. Три години са като че е откраднал велосипед в Холандия,” си спомня как е разсъждавал Адан, докато замаяно е обикалял улиците на Хага след присъдата.

Делич издъхва в дома си, докато присъдата му се обжалва, така че тя остава и окончателна. Аднан, адвокат по професия, е убеден, че иначе баща му е щял да бъде оправдан.

“Ако беше останал жив до този момент, само колкото да чуе отхвърлянето на присъдата, ако беше умрял дори само минута след това, животът ми щеше да е по-лесен,” казва той.

Начинът, по който босненската държава се е отнесла със семейството му, е оставил у него горчивина. Той казва, че властите не са предложили нито финансова, нито логистична подкрепа по време на процеса на баща му - в рязък контраст с щедрата помощ, която сръбското правителство предоставя на сръбските обвиняеми.

“Държавата изостави своя герой,” казва Аднан. Недоволството му се простира и върху трибунала, който според него е осъдил баща му заради натиска да има етнически баланс в присъдите.

Семир, млад писател в Сараево, също вярва, че баща му Сефер Халилович е осъден по същата причина. “Който и да е подписал обвинителния акт в Хага, вероятно в някакъв момент е имал нужда от високопоставен бошняк. Абсолютно съм убеден, че става дума за етнически квоти.”

Сефер Халилович е бил основател и командващ Армията на Босна и Херцеговина. Жена му е убита при бомбен взрив през 1993 г.  и след смъртта й Семир и сестра му са принудени да прекарат тийнейджърските си години във военни бараки.

През 2001 г Халилович е обвинен за престъпления срещу цивилни хървати в две босненски села осем години по-рано. През следващите четири години, казва Семир, животът му спира.

“Престанахме да функционираме като нормално семейство,” спомня си той, докато обядваме в елегантен ресторант в центъра на Сараево. “Вложихме всичките си спестявания в защитата на баща ми. Направо се превърнахме в малък щаб за поддръжка на защитата.”

Трибуналът в Хага

САЩ основаха Международния наказателен трибунал за бивша Югославия (ICTY) през 1993 г, за да разгледа той военните престъпления, извършени във войните на Балканите през 90-те.

Съдът в холандския град Хага е първият международен трибунал за военни престъпления след Нюрнберг и Токио след Втората световна война. Той е повдигнал обвинения срещу 161 души, включително президенти, премиер-министри, главнокомандващи, вътрешни министри и много други високопоставени или от средното ниво на управление политици, военни и полицаи.

Досега трибуналът е осъдил 74 души и оправдал 18. Двайсет дела продължават, включително тези срещу бившия лидер на босненските сърби Радован Караджич и Ратко Младич. В ход са и обжалвания на произнесени присъди.

Трибуналът има собствен център за задържане в холандски затворнически комплекс в квартала Шевенинген в Хага. Той обаче не е наричан затвор, а по-скоро е място, където обвиняемите изчакват присъдите си от трибунала. В момента там са задържани около 20 души.

Източник: Международния трибунал за военни престъпления в бивша Югославия

Семир повтаря оплакванията на Аднан от отношението на босненската държава. Казва, че се е наложило адвокатите на Халилович да искат от трибунала да нареди на босненските власти предаването на някои официални документи на защитата.

“Обикновените хора могат само да те потупат по рамото и да изразят симпатия. Държавата, която всъщност може да помогне, не искаше,” казва Семир, облечен модерно с тениска под сакото си и с копринена кърпичка в малкото джобче. Той се съмнява, че чуждестранните съдии са в състояние да разберат войната и е придобил чувството, че прокурорите нямат за цел да търсят истината, а просто да спечелят случая. Трибуналът обаче оправдава баща му през 2005 г и отхвърля обжалването на присъдата.

Вина и отговорност

Милан Колянин, изследовател в Института за съвременна история в Белград, е прекарал години наред в проучване на военните престъпления от по-ранна епоха - тези, извършени в Сърбия по време на Втората световна война. Повече от десет години той помага на Беате Ниман, дъщерята на шефа на Гестапо в Белград, да научи повече за баща си.

Колянин казва, че Втората световна война и конфликтите от 90-те не могат да се сравнят директно по своите последствия, но Ниман и децата на обвиняемите от трибунала в Хага имат сходен опит. И едните, и другите са преживяли бащите им да бъдат съдени за военни престъпления.

Според него всеки син или дъщеря в такава ситуация би трябвало да отдели време да размисли какво бащата е направил, и доколко съдът е стигнал до истината. “Дали искаш или не, рано или късно, трябва да заемеш позиция, защото това е част от личната и семейната ти история,” казва той.

Един горещ ден в Берлин, на терасата на Германския исторически музей Беате Ниман изглежда е на границата да се разплаче, докато говори за живота си като дъщеря на осъден престъпник, Бруно Сатлер.

Докато е търсила през 90-те документи, които се е надявала да изчистят репутацията на баща й, тя е открила участието му в много тежки престъпления, включително в използването на газ за умъртвяването на 700 до 800 евреи, държани в концентрационния лагер Старо Саймище в Белград.
 
“Аз не съм виновна. Не мисля, че детето може да наследи вина. Но съм натоварена с отговорност да науча истината за участието на семейството ми и да говоря за това,” казва Ниман. Според нея дори в случай на оправдателна присъда децата на обвиняемите в Хага би трябвало да предприемат собствено разследване на истината.

“Моята история е чудесен пример,” казва тя, като обяснява че западногермански съд обявява баща й за невинен, след като той е осъден и излежава присъда в затвор в Източна Германия.

Ниман съжалява, че не е започнала собственото си разследване по-рано и се надява децата на обвинените в бивша Югославия да не чакат толкова дълго.

“Порасналите деца би трябвало да знаят и да се интересуват какво се е случвало в семейството им,” казва тя. “Аз научих на късни години - бях над 50. Беше твърде късно, защото бях изживяла вече един фалшив живот.”

На възраст от 72, Ниман още проучва какво е правил баща й по времето на Втората световна.

Входът на затворническия комплекс в квартала Шевенинген в Хага, където е центърът за задържане на Международния наказателен трибунал за бивша Югослави

Снимка: Якоб Гесинк

Изследователят Владимир Петрович, който следи отблизо работата на трибунала в Хага казва, че не е учуден от избора на децата в Сърбия да не разследват дали бащите им са въвлечени във военни престъпления. Според него това донякъде е защото сръбските власти от край време описват трибунала в негативна светлина - “първо като анти-сръбска инквизиция, след това като неизбежно зло”, което трябва да бъде преглътнато като цена за присъединяването към общия интеграционен поток.

Проучвания сочат, че сърбите не са добре информирани за работата на трибунала, което не им пречи да изказват негативно мнение за него, отбелязва Петрович. Според него и съдилищата, медиите и образователната система не са оспорвали популярните възгледи за войните и военните престъпления.

“Като добавим към всичко това традиционната култура да не се поставят под съмнение авторитетите - и държавните, и семейните, стигаме до сегашното положение,” казва Петрович, който е работил в Института за изследване на войната, холокоста и геноцида в Холандия, а сега е в Института за съвременна история в Белград.

Йована Михайлович-Търбович, изследовател в неправителствения Институт за мир в Словения казва, че според проучванията сърби, хървати и бошняци - и трите засегнати групи, са склонни да се виждат като най-голямата жертва от войните през 90-те, и затова за всички тях е трудно да приемат, че въоръжените им сили са извършвали военни престъпления. Още по-трудно е това за децата на обвиняемите - заради съществуващите им емоционални връзки с тях, казва тя.

В търсене на отговори за Сребреница

За разлика от децата на други обвиняеми, които дадоха интервю, Мая, зъболекар в Белград, е попитала баща си директно дали той действително е виновен за повдигнатите срещу него обвинения.

Баща й Радивойе Милетич, генерал в босненската сръбска армия, е обвинен за престъпленията, свързани с масовото убийство на хиляди мюсюлмански мъже и момчета в Сребреница през 1995, което трибуналът определя като акт на геноцид.

В едно шумно кафене в белградския парк Шумице Мая използва цял пакет носни кърпи да пресуши сълзите си, докато си спомня как обвинението срещу баща й идва скоро след като на майка й е сложена диагноза за раково заболяване.

Мая казва, че обвинението й е напомнило за филм за жена, която точно като Беате Ниман научава за нацисткото минало на баща си след Втората световна война. Баща й обаче я уверява, че е невинен.

“Вярвам му напълно,” казва тя.

Мая дори се появява на процеса на баща си, като казва пред съда, че той е присъствал на 18-тия й рожден ден на 10 юли 1995, и е бил удома и на следващия ден, когато Сребреница е превзета от сръбските сили. След показанията си тя припада в залата за свидетели.

През юни 2010 г. тя е в Хага отново за произнасянето на присъдата. Толкова е уверена, че баща й ще бъде оправдан, че идва с двете си дъщери - на три години и на осем месеца.

“Когато прочетоха 19 години за баща ми, помислих, че е станало недоразумене,” казва тя, и описва чувството от присъдата като токов удар. Той обжалва присъдата, но на 30 януари тази година осъждането му на затвор беше потвърдено, а присъдата намалена само с една година.

Мая си спомня, как не е спирала да пита адвокатите след присъдата през 2010 г.: “Кажете ми, за какво всъщност е виновен? Дайте ми доказателства, че той е знаел какво се случва!”

Когато адвокатите я уверяват, че няма доказателства срещу баща й, тя казва, че “избухва”.

“Исках да убия и трима им, защото ако няма доказателства, защо е осъден на 19 години?” казва тя.

“Не мога да приема това.”

Казва, че може би по някакъв начин би й било по-лесно, ако беше повярвала, че баща й е виновен.

“С това може би щях да мога да живея. Ако си виновен, излежаваш за това присъда.”

 

Тази статия е изготвена в рамките на Балканската стипендия за отлични постижения в журналистиката, която се дава с подкрепата на Фондация ERSTE, Фондации "Отворено общество", в сътрудничество с Балканската мрежа за разследващи репортажи.

Topic

Topic 2014: Generations

This year’s annual topic is Generations. Think of a powerful story that you have always wanted to report, and link it to this theme while crafting your proposal. Remember, it is better to have a strong central idea that is loosely linked to the annual theme than to have a weak idea that is strongly linked to the theme.