SrpskiEnglishRomânăShqipМакедонскиBosanski

Тайни и лъжи: Жертвите на комунизма в Албания без шанс за помирие

Александра Богдани Тирана, Букурещ и Мадрид

Опитите на бившите политически затворници да разберат истината и да получат обезщетения се оплитат в мътната албанска политика.

Фатос Лубоня оглежда мястото на затворническия лагер Спац, където е живял до падането на комунизма. (Снимка: Барбара Хаусман)

След 17 години в затворнически лагер, Фатос Лубонджа, вече като свободен човек, се опитва да проследи миналото си.

Той иска да разбере защо на 23-годишна възраст се озовава в дългия списък от изпратени в затвора граждани на комунистическа Албания, чието съществуване се ограничава единствено до име и номер.

Търсенето на истината го отвежда от тайните полицейски архиви до местния телефонен указател. Там той открива други име и номер, които обещават отговор.

“Ти знаеш какво търся,” казва Лубонджа, след като набира номера. “Искам да се запознаем.”

Отначало човекът на другия край на линията звучи колебливо. Той е бившият таен полицейски агент, подготвил досието, с което Лубонджа е изпратен в затвора. Името на агента е Ламби Коте  и той познава Лубонджа по-добре, отколкото Лубонджа – него.

В крайна сметка двамата се срещат в слабо осветеното мазе на бар в Тирана през 2010 г. – бившият затворник е малко над шейсетте, а човекът, помогнал той да бъде лишен от свобода, е вече над седемдесетте.

Освен най-бедна сред всичките комунистически диктатури в Източна Европа, Албания е и най-странна. Параноичният лидер Енвер Ходжа не само потиска дисидентството, а и забранява почти всички контакти с други страни. Изключително малко чужденци успяват да посетят Албания, а броят на албанците, които получават разрешение да пътуват извън страната, е още по-нищожен.

В държавата, която на практика е един голям затвор, Енвер Ходжа създава и няколко по-малки места за лишаване от свобода. Предполагаемите врагове на държавата биват изпратени в затворнически лагери, наподобяващи сталинистките гулаци. Затворниците в тях са принудени да работят в държавните мини и строителни обекти и много от тях умират в резултат на ужасяващите условия.

Общо около 200 000 души преминават през лагерите. В една страна с население от три милиона това означава, че почти един на всеки 15 души има роднина, който е бил вкаран в затвора или изселен от комунистите.

Днес около 2 700 от бившите затворници са все още живи. Огорчени и обеднели, те са получили само малка част от обещаното от посткомунистическите правителства обезщетение. По време на гладна стачка в Тирана миналия месец, двама бивши затворници се самозапалиха. По-късно единият почина от изгарянията си.

Без особени надежди за компенсации, някои от оцелелите бивши затворници настояват вместо това да се разкрият мръсните тайни на комунистическата държава, скрити в огромния архив на старите тайни служби, Сигурими. Държавата обаче се съпротивлява на призивите за отваряне на архивите.

Страница от досието, подготвено от гонителите на Лубоня в Сигурими, с неговия подпис.

В интервюта с Балканската мрежа за разследващи репортажи (BIRN) няколко служители потвърдиха, че голяма част от архивите е била унищожена. Според тях оцелелите досиета едва ли ще бъдат извадени наяве, тъй като те са силни карти в играта с високи залози на съвременните албански политици.

“Слухове за бивши сътрудници сред политиците се разпространяват от много години, но досега албанската общественост е видяла само няколко досиета,” казва Фатос Клоши, който оглавява тайните служби в края на 1990-те.

“Темата винаги се използва за политически шантаж, да плаши хората, които имат причина да се страхуват.”

И двете партии – демократичната и социалистическата, които доминират Албания от падането на комунизма до сега, декларират ангажимент към исканията на жертвите на комунизма, но само на думи. Същевременно, всяка от тях обвинява другата, че игнорира въпросните искания.

Вместо да подпомогне помирението, болезненото минало на Албания се е превърнало в инструмент за политическо изнудване.

Много досиета са ‘унищожени’

Лубонджа е в началото на обещаваща академична кариера, когато властите откриват негови тайни дневници, в които той критикува режима на Енвер Ходжа.

Изпратен е в затворническия лагер в Спач, където прекарва четири месеца в изолация. След пет години присъдата му е удължена по обвинения, че членува в дисидентска организация в лагера. Затворен през 1974 г., Лубонджа е освободен  през 1991 г., когато комунизмът рухва.

ДОСИЕТО НА ФАТОС ЛУБОНДЖА

BIRN успя да види копие на досието, изготвено от обвинителите от Сигурими в процеса срещу Фатос Лубонджа.

Документът не е толкова изчерпателен, колкото личните данни за Лубонджа в архива, чиито състояние и местонахождение са неизвестни.

Досието на обвинителите не съдържа детайли за лицето, съставяло доноси срещу Лубонджа.

То не включва и четирите дневника, скрити на тавана и намерени от тайната полиция през 1974 г., но съдържа техни снимки, както и заключения от експерти по ръкописи и изявления от приятели и роднини, събрани по делото.

Преписките от разпитите на Лубонджа също са включени. Запитан защо не е изгорил дневниците си, за да не бъдат намерени, той отговаря: “Защото ми бяха скъпи.”

В нова Албания той изкарва прехраната си като писател, измъчван от въпроси, свързани с миналото си. Кой от приятелите му го е предал? И какво е станало с конфискуваните от полицията дневници?

По време на срещата с бившия таен агент в бара в Тирана, Лубонджа се опитва да намери начин да затвори веднъж завинаги тази глава от миналото си – нещо, което се изплъзва и на другите жертви на комунизма. Не успява да го направи. Коте отговаря на въпросите му с въпроси. Лубонджа е поразен колко малко са се променили нещата.

“Бях ужасен, че той има власт над мен, а не обратното,” казва той. “Той знаеше какво се е случило, а аз не.”

Лубонджа си тръгва от срещата разочарован. Този грубоват, брадат мъж, който изглежда да е с твърд характер, още си припомня срещата с изумление. Бившият таен агент разкрива, че след като изпада в немилост, и той е изпратен от комунистите да работи във фабрика.

“Опита се да ме убеди, че сме еднакви, че и двамата сме били жертви на времето си,” казва Лубонджа.

Идеята, че всички албанци са еднакво пострадали от комунизма разстройва тези, които са загубили повече от другите. Държавната политика към миналото обаче изглежда поддържа тази гледна точка по подразбиране – макар и да не я изказва открито.

На бившите политически затворници е обещана компенсация, но отношението на държавата към тях не е много по-различно от това към другите граждани. Архивът на тайните служби, който би разкрил кой кого е шпионирал по време на комунизма, също остава запечатан.

Твърди се, че подобни разкрития в други страни – като например случая с досиетата на омразната източно-германска тайна полиция Щази – помагат на травматизираните общества да се помирят с миналото си. В Албания, обаче, историята се замита под килима.

Първоначално архивът съдържа досиетата на заподозрените врагове на държавата. Голяма част от информацията в тях е била осигурявана от техни близки приятели, роднини и колеги.

От стотици хиляди досиета, натрупани през 45-те години диктатура, само около 14 хиляди са останали непокътнати, според изчисления на служители. Някои са загубени. Други са умишлено унищожени от бившите комунисти.

Снимка на дневниците, заради които Лубоня е преследван.

“Голяма част от досиетата е унищожена в началото на 1990-те,” казва Кастриот Дервиши, който става директор на архивите във вътрешното министерство през 2005 г.

През голяма част от миналото десетилетие, архивите са оставени да се разпадат. Бившият шеф на тайните служби Клоши твърди, че когато встъпва в длъжност през 1998 г., намира много от досиетата оставени да гният в чували.

“Намерихме отворени досиета, с цели страници изтръгнати и разхвърляни по пода,” казва той.

Политически инструмент

Политиците и от двете страни обаче защитават начина си на управление на архива.

Месила Дода, депутат от управляващите демократи настоява, че нейната партия е ангажирана с отварянето на досиетата.

“Въпреки, че са минали 20 години, от съществено значение е Албания да се изправи лице в лице с миналото,” казва тя. “Досиетата трябва да бъдат отворени.”

Дода обвинява социалистите, които в момента са в опозиция, че провалят инициативата за лустрация, подета от нейната партия през 1995 г.

Но и социалистите обвиняват противниците си, че дават празни обещания на жертвите на комунизма.

Пандели Маджко, бивш министър-председател от социалистическата партия казва, че архивите са само един от поредицата трънливи проблеми, наследени от диктатурата.

За застоя с досиетата той обвинява сегашния политически елит, който според него е съставен от бивши комунисти и бивши дисиденти.

Съюзът между двете групи е създал припокриваща се идентичност, която прави справянето с миналото противоречиво и трудно, казва той.

В редиците на високопоставените социалисти и демократи днес наистина има много бивши комунисти, както и хора, които могат да претендират, че са били дисиденти. В действителност обаче някогашните дисиденти, които сега участват в политиката, често са били близки до властта по време на диктатурата.

Изложба в Тирана показва портрети на жертви на комунизма, погребани в безименни гробове.

Това е така, защото режимът на Ходжа размива разликата между дисидентството и лоялността: и най-висшите служители на режима са били подозирани и наблюдавани като потенциални врагове на държавата.

Много албанци смятат, че високопоставени служители и от двете партии имат причини да се страхуват от отварянето на архивите – защото са били или шпиони, или шпионирани. Избирателно изтекли данни от запечатания архив вече се е случвало да се използват за нападането или изнудването на видни личности.

Освен това според бившия шеф на тайните служби Клоши страхът от затворените досиета е много по-ценен за политиците от информацията, която се съдържа в тях.

“Нищо няма да стане ако отворим досиетата,” твърди той. “Но никой не е заинтересован да го направи, защото миналото се използва като политически инструмент.”

Изчезващо наследство

На други места в Източна Европа политическите затворници на комунистическия режим са приети с готовност обратно в обществото. Някои от тях дори се издигнат до най-високите държавни постове: Вацлав Хавел, Арпад Гьонц и Лех Валенса стават лидери, съответно, на Чехия, Унгария и Полша.

СИГУРИМИ: РОЛИ И КОДОВЕ

Всеки служител на Сигурими разполага с мрежа от сътрудници или източници, които могат да се разпределят в четири категории.

1. “Резидентите” винаги са комунисти, или доверени на комунистите лица. Всеки “резидент” има връзка най-малко с двама други шпиони. Те събират информация за служителя на Сигурими и управляват източници с по-нисък ранг.

2. “Агентите” събират информация за така наречените “врагове на държавата” – прослойка, към която се счита, че принадлежат самите те. Много от тях са заподозрени за връзки с предхождащия комунистите  “буржоазен” елит. Други пък били са комунисти, изпаднали в немилост. Те обикновено са вербувани чрез принуда и са смятани за ценни сътрудници.

3. “Информаторите” са ниско ниво агенти или обикновени шпиони. Те винаги работят под прикритие. Обикновено също са вербувани чрез принуда.

4. “Приемниците” също са комунисти, или доверени на комунистите лица. Те са задължени да предоставят сигурен терен - обикновено дома или работното си място, където служителя на Сигурими да може да се срещне и да разговаря с този, който е под негово наблюдение.

[Източник: “Държавата на Сигурими, 1944-91” (“The Sigurimi State, 1944-91”) от Кастриот Дервиши]

Албания продължава да е една от най-бедните европейски държави. Пътят й след края на диктатурата и изолацията е труден, а през 90-те страната преживява и периоди на анархия. Бившите албански политически затворници се мъчат да се изправят на крака сред сътресенията от последните две десетилетия.

При изпращането им в затвора собствеността им е била конфискувана. Често и семействата им са били изселвани в лагери. Останалите им роднини обикновено са били отлъчвани от обществото.

Пуснати на свобода в посткомунистическия хаос, затворниците нямат ресурс, за да постоят живота си наново. Някои от тях живеят в изоставени сгради и все още се страхуват от изгонване.

Лавдрим Нъдреу е малко над 70-те и е прекарал по-голямата част от живота си в затворнически лагер. През последните 20 години той живее в старите съблекални на футболния отбор “Партизани”.

“Виждате ли, животът ни не се променил много оттогава,” казва той. Споделя сградата с други бивши затворници – “братовчедите ми от лагера,” както той ги нарича. Заедно, те са подали молба до правителството да узакони правото им да останат там.

Според Симон Мирака, чиято организация следи рехабилитацията на бившите затворници, голяма част от тях са с влошено здраве от прекараното в затвора време. Освен това много от тях са се оженили късно, след като са освободени, и сега се мъчат да издържат децата си.

Няколко поредни правителства обещават компенсации, нo реално изплатените обещетения са малко. Според приет през 2007 г. закон на бившите политически затворници се дължат по 14.3 евро за всеки ден, в който те са били лишени от свобода.

Правителството разделя плащанията на осем части. През последните пет години, обаче, само една от тях е изплатена.

С гладната стачка и самозапалилите се в Тирана през тази есен, бившите затворници се озоваха в централните новини. Политиците си прехвърляха отговорността и разменяха обвинения за подстрекаването на протестите, или за това, че не им е обърнато внимание.

Стачката приключи. Не е ясно какво е постигнала, освен публичност за каузата на бившите затворници. Някои наблюдатели изказват съмнения относно способността на правителството да плати обещаната компенсация, тъй като общата й стойност се равнява на около 400 милиона евро.

С течение на годините броят на оцелелите бивши затворници спада. Заедно с унищожените държавни архиви, разказите от първа ръка за комунистическата бруталност също избледняват. В съвременна Албания интересът към историите за страданието в затворническите лагери е нисък.

През лятото BIRN се опита да открие Коте, бившия таен полицейски агент, изготвил делото срещу Лубонджа. Той не се съгласи да даде интервю.

Според Октав Бьоза има опасност престъпленията на комунизма в Румъния да бъдат забравени.

Неговият син обаче обясни, че Коте е започнал да губи паметта си. “Няма смисъл да се говори с него,” каза той пред BIRN, докато отказваше телефонни обаждания от бюрото си за обмяна на валута. “Лубонджа имаше късмет, че се запозна с него преди две години.”

За бившия затворник обаче забравянето на миналото се равнява на неговото отричане. Лубонджа вярва, че обществото трябва да признае това, което се е случило по време на комунизма, за да разбере себе си днес. “Режимът беше като усмирителна риза, която оформяше хората,” казва той.

За съвременна Албания той предлага друго сравнение. Тя е като джунгла, казва той, в която бившите затворници са “в края на хранителната верига.”

Неспокойното миналото

На изток от Албания румънските жертви на комунизма също се борят срещу безразличието на държавата и течението на времето.

По време на неотдавнашното посещение в офиса на Октав Бжоза, някогашен спортист, който сега оглавява асоциацията на бившите политически затворници, телефонът не спира да звъни.

“Това ми е заниманието сега, млада госпожице – погребения,” казва той, вместо обяснение. Току-що е научил за смъртта на Георге Жижие, 93-годишен бивш затворник.

В началото на 1990-те асоциацията на Бжоза има десетки хиляди членове. Днес само около четири хиляди от тях са още живи.

“Повечето политически затворници умряха в бедност, докато чакаха справедливост,” казва Аделина Тимтариу, изследовател в Института за разследване на комунистическите престъпления в Букурещ.

Гонзало Мартинес Фреснеда казва, че Балтасар Гарсон си е спечелил силни врагове с работата си.

Бившата тайна полиция, Секуритате, натрупва около два милиона досиета на румънски граждани. Подобно на ситуацията в Албания, държавните усилия за отварянето на архива в Румъния също са колебливи. Съдържанието му до голяма степен е загадка за обществото.

Много наблюдатели смятат, че румънските комунисти инсценират “революцията” през 1989 г. Диктаторът е свален от власт, но зад кулисите висшите партийни дейци я задържат.

“Комунистическата партия запази влиянието си,” казва Кристиан Василе, член на комисията, създадена да анализира досиетата на Секуритате.

“Много от нейните членове запазват постовете си след 1989 г. Въпреки че някои сътрудници бяха изобличени, малко от тях се отказаха от обществените си позиции.”

Посткомунистическите страни не са единствените, които не желаят да надникнат отблизо в миналото си. Може би способността на самата диктатура да прониква надълбоко кара толкова много общества да се чувстват притеснени от мисълта да застанат лице в лице с нейните престъпления.

Испания става демокрация много преди Румъния и Албания, след края на дясното управление на Франсиско Франко през 1970-те.

Но и тук опитите за разкриване на зверствата, извършени по време на бившия режим, се провалят. Смята се, че около 114 000 души умират през 1930-те и в началото на 1940-те, по време и скоро след края на гражданската война, издигала Франко на власт.

Кампанията за съдебното преследване на престъпленията от през този период се оглавява от Балтасар Гарзон, популярен испански съдия. Той е изградил репутацията си прокрай дела в защита на жертвите на диктатури в чужди държави.

Десни групировки в Испания се противопоставят на разследването му на събитията от времето на Франко, като обвиняват Гарзон в нарушение на закон за амнистия от 1977 г. Съдеята е оправдан от това обвинение през февруари 2012 г.

Въпреки това, в отделно дело, той е признат за виновен за незаконни подслушвания. Присъдата на практика прекратява съдебната му кариера в страната.

Процесът срещу Гарзон наново отваря дебата за наследството от гражданската война. Поддръжниците му вярват, че той е жертва на обединени усилия да се прикрива истината за миналото.

“Много влиятелна част от испанското общество зачеркна Гарзон,” каза пред BIRN Гонзало Мартинез-Фреснеда, адвокат на съдията.

Въпреки това, някои от наследниците на жертвите на диктатурата все още са оптимистично настроени.

Испанският журналист Емилио Силва се надява, че справедливостта може все пак да възтържествува чрез аржентинските съдилища, които обмислят възможността да разследват извършените в Испания престъпления.

Съдилищата в случая биха използвали принципа на универсална юрисдикция, според който престъпления срещу човечеството могат да бъдат съдебно преследвани в която и да било страна. По ирония на съдбата Гарзон използва същия принцип, за да разследва латиноамериканските диктатури от чужбина.

Силва води кампания за разкриването на тайните от гражданската война. Но мълчанието около миналото понякога е и реакцията към болката.

След падането на режима на Франко Испания не разследва нито едно престъпление от този период.

Силва си спомня как баба му рязко е прекъсвала разговорите за войната по време на семейни вечери. Дядо му, републикански противник на Франко, е убит по време на гражданската война.

Всеки път, “когато баща ми и брат ми обсъждаха гражданската война, баба ми тропваше с ръка по масата,” казва той. “Всички просто замлъкваха.”

 

Тази статия е изработена в рамките на Балканската стипендия за отлични постижения в журналистиката, инициатива на фондациите Робърт Бош и ЕРСТЕ,  в сътрудничество с Балканската мрежа за разследващи репортажи.